Сега в живота ѝ имаше вечеря, работа, дори и сън — макар и рядко, поне идваше без намесата на семейни кавги.
Мария се движеше уверено към своята цел — да отвори собствена сладкарница. Засега приемаше само онлайн поръчки: торта без захар за диабетици, ароматни меденки за детско тържество, кутия капкейкове за офиса. Всичко правеше собственоръчно — от замесването на тестото до украсата и доставката. Дори се научи как да паркира на заден ход пред бизнес-сгради, където охранителите често я гледаха подозрително: „Вие ли ги приготвихте?“
— Да, — отвръщаше тя. — Сама. И апартамента си извоювах сама. И съпруга си напуснах — също сама.
В такива мигове усещаше, че не е просто героиня от някой филм, а от собствения си живот. Живот, който не обещава щастлив финал, но поне няма режисьор, който да диктува сцените. Ако искаш — плачеш, ако искаш — ругаеш. Или просто живееш.
Но светът не се предаваше лесно.
Вечерта в петък телефонът ѝ звънна. Петър.
— Здрасти. Къде си?
— На планетата Земя. А ти?
— Аз съм… долу пред входа. Ще отключиш ли?
Мария застина. Не го беше канила, не му беше писала, дори не беше отговаряла. А той се появи така — сякаш участваше в готварско шоу и внезапно добавяше щипка предателство.
— Какво търсиш тук?
— Имаме да си кажем нещо. Лично, не по телефона.
Въпреки всичко тя му отвори. Когато обичаш, прощаваш. А когато вече не обичаш — просто искаш да се увериш. Да го погледнеш в очите и да разбереш, че сърцето не се разклаща, не се свива, не се предава.
Петър стоеше леко приведен, с тъмно яке. Под очите му личаха сенки, а изражението му бе объркано — сякаш току-що беше изгонен… може би от майка си?
— Може ли да вляза?
— Не си на улицата. Ела.
Съблече якето си, влезе в кухнята и седна както обикновено — леко настрани, сякаш искаше да подскаже, че няма да остане дълго.
— Мама е бясна — каза той, палейки цигара. — Крещи, че си ми съсипала живота. Че трябва да си върна апартамента. Че имаш дълг към нас.
— Знаеш ли къде е проблемът? — отвърна тя, като седна срещу него и отвори кутия с меденки. — Майка ти всичко си обърква. Аз не съм банка, нито благотворителна организация. Аз съм човек. И не ви дължа нищо. Единствено на себе си съм длъжна. И си плащам.
— Не мислиш ли, че прекаляваш? — намръщи се той. — Все пак сме семейство. Прекарахме толкова години заедно. Помагах ти, когато започваше бизнеса. Спомняш ли си?
— А ти помниш ли как мълчеше, когато тя ми викаше? Как винаги беше на нейна страна, когато казвах, че съм на ръба и не издържам повече? Или когато предложи „да обединим финансите“, а ти само кимна? Помниш ли го това?
Погледът му избяга встрани.
— Не исках да се стига до конфликти.
— А аз не исках да водя война. Но когато ме притиснат в ъгъла — отвръщам.
Той угаси цигарата.
— Дойдох, за да кажа, че може би… можем да опитаме отново. Ти си тук сама, а аз там… все едно живея в психиатрия. Мама ме изкарва извън кожата. Може би това е… някакъв знак?
Мария се усмихна леко.
— Сериозно? Искаш да се сдобрим, защото са те изгонили? Не защото все още ме обичаш. А защото са те изгонили.
