Мария слезе от маршрутното такси на спирката „Магазин Океан“ и, като изруга приглушено, прекрачи през наваления сняг. Улицата беше заледена, а вятърът така пронизващ, че дори най-дълбоките обиди замръзваха. Макар че, всъщност, точно те я топлеха. Нейните обиди бяха плътни, топли, натрупани с усърдие и внимание към детайла — като стари сметки за парно, които все отлагаш да изхвърлиш, защото може някой ден да потрябват.
— О, появи се най-накрая, — гласът от балкона беше резлив, като люспа от мляко. — Вече мислехме, че си се запиляла с някого.
Мария вдигна поглед. Светлана Николова, свекърва ѝ, се беше подпряла на перилото на третия етаж и размахваше някаква кърпа, сякаш обявяваше капитулация. Само че в този дом никога не се вдигаха бели знамена — само червени, понякога с черепи.
— Бях при нотариуса, — отвърна Мария, достатъчно високо, за да я чуе, но с равен глас. Напоследък интонацията ѝ беше станала непоклатима — не от спокойствие, а защото вече нямаше накъде. — Получих документите за апартамента. Вече е официално мой.
— Така ли значи? — Светлана Николова едва не тресна вратата на балкона, но размисли. — Ето ти я, какво значи да се омъжиш изгодно! Първо апартамента, после, гледай я, ще отваря бизнес, а нашият син да пере чорапи, така ли?
Мария не отвърна. Не беше на осемнайсет, за да се хвърля в емоционални спорове. А и отдавна бе спряла да спори. Последните месеци се усещаха като театър на абсурда, в който тя играе без реплики. А когато ѝ дадоха дума, реши да я използва мълчаливо.
В апартамента миришеше на прегорял лук и натрупано недоволство.
— Къде се изгуби цял ден? — Петър, мъжът ѝ, не откъсна очи от телевизора. — С мама те търсихме, звъняхме ти.
— Бях в офиса, после при нотариуса за документите. Казах вече. Изморена съм. Ще поговорим по-късно?
— По-късно дават сериала. С мама.
Мария кимна. Той и „мама“ бяха неразделни, като сауна и метла. Само че метлата обикновено беше тя — Мария.
Светлана Николова мина край нея, влачейки чехлите си по пода.
— А не мислиш ли, че може би ние с Лешко да се преместим в твоя апартамент? За какво ти е сам-сама? Така и така живееш тук, там пустее. А тази — да я дадем под наем, ще капе някой лев. Все пак, аз няма да взимам пенсия вечно. А сега, като имаш документ, си собственичка! Сподели.
Мария я изгледа с онзи поглед, с който човек гледа буркан с прокиснали кисели краставички — някога обичани, а сега дори миризмата им отблъсква.
— Не, Светлана Николова. Това е моят апартамент. Наследство от баба ми. Не възнамерявам да го превръщам в общежитие.
— Чуй я само! — размаха ръце свекърва ѝ. — Какъв характер! А само допреди малко ходеше, увесила нос, държеше се за мъжа си. А сега — стопанка! Щяла и бизнес да прави. Кондитерница! Хората ипотеки плащат с години, а тя — всичко наготово!
— Гледах тази баба последните две години. Сменях ѝ памперсите, готвех ѝ каши, водех я по доктори. А вие идвахте веднъж месечно, само да проверите дали още е жива. Нямате право да ми говорите за „готово“.
— Слушаш ли, синко?! — изкрещя Светлана Николова. — Ето как се държи жена ти с нас! Аз я приех като дъщеря! Варях пелмени, чорапи ѝ перах, а тя — „не вие ще ми казвате“! Продай този апартамент, да влезе нещо в семейната каса!
Петър, без да отклонява поглед от екрана, мърмореше:
— Може би е редно, Марийке… Ако се дава под наем, парите ще са за общото. За семейството.
Мария усети как нещо тъмно и лепкаво започна да се раздвижва под кожата ѝ. Първо си помисли, че е ярост. Но после разбра — това беше страх. Страхът винаги идва пръв. Той е като лампичката на таблото — сигнал, че е време да се спасяваш.
— Знаеш ли какво, Лешко, — каза тя бавно, като събличаше палтото си, — писна ми. От теб. От вашето велико „семейство“. От „мама“. От сериала ви. И от това, че се оказва, че нямам нито мъж, нито подкрепа, нито глас. Но за сметка на това имам апартамент.
— Тогава върви там! — изрева свекърва ѝ. — Гледай я каква хазяйка! Ще се разкайваш!
— Разкайвам ли се? — обърна се Мария на прага. — Вече съжалих. Че се забърках с вас.
Тя затвори вратата след себе си толкова тихо, сякаш оставя зад себе си не жилище, а мавзолей. Ключът изскърца в ключалката. Новото ѝ жилище ухаеше на старо дърво, аптечни капки и неочаквана свобода. Мария влезе и застана в средата, без да светва лампата.
— Бабо… Прости ми, че не идвам често. Но сега съм си у дома.
И за първи път от дълго време в гърдите ѝ не се надигаше болка, а вълнение — онова особено трептене, което усещаш на кръстопът: когато не знаеш какво предстои, но със сигурност знаеш къде вече никога няма да се върнеш.
***
Три дни след като се нанесе в апартамента на баба си, Мария за пръв път усети, че диша истински. Не с пълни гърди, но поне без нечие одобрение. Без „Къде беше пак?“, без майчинския поглед, пълен с презрение към кутията с презервативи в чекмеджето, без звънтенето на капаци и вечните обвинения от рода на „а моят се прибра от работа, а вечеря — никаква!“
