***
Половин година по-късно Десислава и Светлин се намираха около подредената трапеза в уютния апартамент на Николай Стоянов. Росица Георгиева, облечена в стилна рокля, се движеше с лекота между кухнята и дневната, а домакинът пълнеше чашите с вино — дори тя си позволи да отпие глътка по повод специалния ден.
— Наздраве за новия дом! — възкликна Николай Стоянов. — Или по-точно — за това, че Варя прие да направи живота ми по-пъстър с присъствието си!
Всички вдигнаха чашите си. Росица Георгиева — сега вече под името Варя — се усмихна сдържано и топло.
— Всичко се случи толкова неочаквано, — сподели тя. — На тази възраст… Но Ваня беше толкова решителен!
— И напълно с право! — подкрепи я с усмивка Десислава. — Щастието не гледа годините.
След като приключиха с вечерята и по-възрастната двойка се залови да разисква идеи за разширяване на градината с рози, Светлин се наведе леко към съпругата си.
— Деси, всичко като че ли се подреди отлично, нали така?
— Чудесно се получи, — съгласи се тя. — Мама е доволна, а и ние също… Знаеш ли, дори се радвам, че не се премести при нас. Всъщност сме съвсем различни хора.
— Така ли мислиш? — Десислава го погледна с престорена изненада. — Очаквах да си разочарована.
— Не… В началото ми се струваше, че така ще бъде по-добре. Но с времето разбрах — всеки има нужда от свое лично пространство.
Десислава постави ръка върху неговата под масата и я стисна нежно.
— Мъдро решение, скъпи мой.
При сбогуването на вратата Росица Георгиева изведнъж притисна снахата си в прегръдка.
— Благодаря ти, Деси, — прошепна тя тихо. — За всичко.
Десислава застина за миг. Дали не беше разбрала? Но свекървата вече се бе отдръпнала и с делови тон поде друга тема:
— Елате в неделя, ще ви почерпя с пай. По нова рецепта — Ваня ми донесе готварска книга чак от Франция!
На път за вкъщи Светлин караше, тихо подсвирквайки весела мелодия. Десислава гледаше през прозореца към вечерния Пловдив и на устните ѝ играеше усмивка.
— За какво си се замислила? — попита я той.
— Просто си мисля… че всичко завърши по най-добрия начин.
— Съгласен съм. Знаеш ли, мама е права — всеки има своето щастие. За нея това са Николай и градината с рози, а за нас — ние самите.
— И възможността да изпием по една бира в петък вечер, — добави с усмивка Десислава.
— И да си пуснем силно рок музика без угризения!
— И да не се притесняваме в собствената си спалня!
Двамата избухнаха в смях.
На един от светофарите Светлин се обърна към нея:
— Обичам те.
— И аз те обичам, — отвърна Десислава, наведе се към него и прошепна в ухото му: — Четири на нула, мили мой. Но това си остава нашата малка тайна.
— Какво каза? — не разбра той.
— Нищо особено. Просто, че те обичам.
Колата потегли напред, носейки ги към мястото, което сега с право наричаха свой дом — място, където никой не им пречеше да бъдат щастливи.
А Десислава си мислеше, че понякога най-ценната победа е онази, в която всички излизат победители. И че истинската женска мъдрост не се крие в борбата, а в това да създадеш среда, при която самата нужда от борба изчезва.
Четири на нула. Чиста победа.
