Ход четвърти
На следващата сутрин Десислава зърна Росица Георгиева пред портата — разговаряше оживено със съседа Николай Стоянов. Мъжът живееше само на две къщи разстояние, останал вдовец преди няколко години и се ползваше с репутацията на местен ерудит — бивш преподавател по литература, вече в пенсия.
„Любопитно…“, премина ѝ през ума, и тя реши да се намеси.
— Госпожо Георгиева, — подвикна тя, приближавайки с Калоян на ръце, — ще пийнете ли чай?
— Благодаря, ей така… разговор се заформи.
— Господин Стоянов, — усмихна се Десислава към съседа, — заповядайте и вие. Имаме останал малко пай от вчера.
Мъжът се поколеба, хвърли бегъл поглед към Росица Георгиева.
— Ако няма да преча…
На чая разговорът тръгна непринудено. Николай Стоянов с ентусиазъм разказваше за увлечението си — отглеждането на рози. Неочаквано Росица Георгиева се оживи, дори се развесели — сподели, че също обича цветя, но в апартамента ѝ няма къде да ги гледа.
— Имам свободно място в розариума, — предложи той. — Ако желаете, може да го използвате за вашите опити.
Росица поруменя като ученичка.
— О, но… малко е неудобно…
— Никак даже! Сам не мога да смогна, а заедно ще е и по-приятно.
Десислава ги наблюдаваше, прикривайки усмивката си. Спонтанната ѝ идея сякаш започваше да се превръща в нещо изящно.
През следващите дни Николай Стоянов започна редовно да наминава. Всеки път, когато се появеше, Росица Георгиева изглеждаше различна — строгите черти на лицето ѝ се смекчаваха, появяваше се лека усмивка, а понякога дори звънък смях. Те прекарваха часове в разговори за рози, литературни спорове и спомени от младежките години.
— Мамо, направо си разцъфнала, — отбеляза веднъж Светлин.
— Глупости, — махна тя с ръка, но личеше, че думите му я поласкаха.
След около две седмици Николай я покани на изложба на цветя в Ботаническата градина. Росица Георгиева се приготвяше с такава прецизност, все едно ѝ предстоеше първа среща — Десислава дори ѝ подари една от любимите си брошки.
А още седмица по-късно, по време на вечеря, свекървата неочаквано обяви:
— Обмислих нещо… Май наистина избързахме с преместването ми. Може би не е време още.
— Мамо? — Светлин я изгледа с изненадано вдигнати вежди. — Но нали искаше да си по-близо до нас и до Калоян?
— Ама аз съм само на петнайсет минути разстояние! И освен това, Николай Стоянов… имам си някои нови ангажименти.
— Госпожо Георгиева, — обади се меко Десислава, — ако така сте решила, ние ще ви подкрепим. Важното е да се чувствате добре.
— Именно! — кимна свекървата. — Там ми е по-уютно. Свикнала съм. А и съседите са чудесни.
Светлин се взираше ту в майка си, ту в съпругата си, видимо объркан.
— А купувачите?
— Ще се откажем, — заяви Росица Георгиева с твърд глас. — Добре че е само предварителен договор — ще им върнем капарото. Щастието не се измерва в пари. А вие ще идвате на гости, и аз също ще ви навестявам. Понякога.
