— Наистина ли? — Елица едва не се задави със салатата. — Росица Георгиева ще живее у вас?
Двете се намираха в кафене близо до работното място на Десислава. По-малката ѝ сестра изглеждаше потресена от новината.
— Засега да, — отвърна Десислава, като разбъркваше захарта в капучиното си. — Но работя по въпроса.
— Какво имаш предвид?
— Искам да кажа, че директната конфронтация тук няма да помогне. Светлин в момента е изцяло потопен в синовния си дълг, самотната майка, отговорностите — всичките тези неща. Няма смисъл да влизам в открит спор с него.
— И какво възнамеряваш да направиш?
Усмивка се появи на лицето на Десислава.
— Помниш ли как татко ни учеше да играем шах? Винаги подчертаваше колко е важно да предвиждаш следващите ходове. Понякога най-добрата защита не е пряката атака, а създаването на обстоятелства, при които противникът сам се отказва от намеренията си.
— Деси, това не е игра, а реалният живот.
— Именно. А в живота е дори по-забавно.
Първи ход
В петъчната вечер Десислава посрещна съпруга си във входа с лека, загадъчна усмивка.
— Подготвила съм ти изненада, — подхвърли тя, докато му помагаше да свали палтото си.
— Каква изненада? — Светлин се напрегна. Изненадите от страна на жена му обикновено водеха или до нещо прекрасно, или до сериозни разходи.
— Спомняш ли си как преди си организирахме вечери с бира? Купих любимата ти белгийска, поръчах скариди от онзи ресторант на „Арбат“, взех и сушена риба…
— Деси, какво се случва? — Светлин се усмихна с известна доза недоумение. — Не е като да имам рожден ден.
— Просто реших, че скоро няма да имаме такава възможност. Майка ти не пие. Дори на Нова година отказва шампанско. Не си ли спомняш как миналата година изнесе лекция на Калоян за вредата от алкохола, след като те видя с бира на масата?
Лицето на Светлин помръкна.
— Това не значи, че ще се откажа напълно…
— Разбира се, че не, — съгласи се Десислава с лекота. — Просто вкъщи вече няма да можем. Ще трябва да излизаш по барове. Или да се криеш в гаража, като Боби от третия вход.
Тя отиде в кухнята, където вече бяха подредени блюда с мезета. В кофа с лед се издигаха бутилки, обвити в капчици конденз.
— Между другото, поканих Жоро и Мария, — каза тя между другото. — Може би за последен път. Майка ти не ги намира за особено подходящи…
— Не е казала, че ги мрази.
— Светлин, нарече Жоро „онзи ви самодоволен приятел с неприлични шеги“. А Мария — че носи твърде къси поли за жена с две деца.
Светлин си наля бира и отпи дълго.
— Може и наистина да е последно, — промърмори той.
Вечерта преминаше шумно и весело. Жоро, както винаги, разказваше забавни случки от пътуванията си, Мария се смееше с глас и разливаше вино. Около полунощ, когато гостите си тръгнаха, а Светлин дремеше на дивана, Десислава прибираше тихо масата с доволна усмивка. Един на нула.
Втори ход
Съботната сутрин Калоян замина за рожден ден на съученик, като щеше да преспи у него. Десислава предварително бе уредила всичко с родителите на момчето.
— Цели 24 часа само ние двамата, — прошепна тя на Светлин, сгушвайки се до него в леглото. — От кога не ни се е случвало?
— М-м-м… — измърмори той, още сънен. — Миналия месец… може би.
— Това бяха само няколко часа, докато Калоян беше на кино. А сега — цяла вечер и цяла сутрин. Без бързане…
Ръката ѝ се плъзна под завивката. Светлин веднага се събуди.
— Жалко, че подобни моменти скоро ще са невъзможни, — прошепна Десислава, целувайки го нежно по шията. — С майка ти в съседната стая…
— Защо да не можем? — Светлин се постара да вникне в думите ѝ, макар да му беше трудно при тези обстоятелства.
— Първо, вече няма да можем да изпращаме Калоян при нея за през нощта. Второ… Светлин, помниш ли колко чувствителен слух има? Последния път сутринта попита дали не сме счупили леглото, защото скърцало прекалено нощем.
Светлин простена — дали от неудобния спомен, или от ласките ѝ.
— И още нещо, — прошепна тя, — ти знаеш колко съм шумна. Ще се наложи да се въздържаме. Или да се преструваме, че сме в библиотека.
— Деси, стига де…
— Какво? Просто обмислям как ще се промени ежедневието ни. Между другото, онзи твой сценарий с костюмите, който така и не пробвахме — забрави го. Няма как с майка ти в съседната стая.
След това и двамата замълчаха за известно време. После последва още един час, в който думите бяха излишни. Към обяд Светлин лежеше по гръб, гледайки с разсеян поглед към тавана.
— За какво мислиш? — попита Десислава, галейки го по гърдите.
— Просто си мисля… може би избързахме с преместването. Може би трябваше да я оставим още малко в нейния апартамент…
— Не започвай, — прошепна Десислава, целувайки рамото му. — Ти вече си взел решение. И с купувачите всичко е уговорено. Два на нула.
Трети ход
— Хайде да приготвим всичко предварително, — предложи тя. — Ще сготвим борш, ще омесим кюфтета, ще направим пелмени.
— Защо толкова много? — изненада се Светлин.
— Когато майка ти се нанесе, няма да ни остави много място в кухнята. Тя си има собствени представи за здравословна храна. Помниш ли нейните парени кюфтенца и кашата с вода?
Светлин се намръщи. Гастрономическите спомени от детството му не бяха най-приятните.
— Затова нека сега се насладим на истинска храна, — продължи с усмивка Десислава, изваждайки каймата от хладилника. — Купих и ребра за печене — любимите ти. С пикантна марината. Знаеш, че майка ти ги смята за вредни за стомаха.
— Тя няма да ни забранява какво да ядем, — каза той неуверено.
— Разбира се, че няма. Просто ще готви своето и ще очаква да го ядем. И ще се обиди, ако не го направим. Спомняш ли си миналата Нова година? „Цял ден се въртях в кухнята, а вие не докоснахте рибата в желиран вид!“
Светлин въздъхна. Този спомен не го беше напуснал.
Прекараха целия ден в кухнята. Десислава пусна любимата си музика — от Би-2 до Сплин, Светлин ѝ пригласяше, докато оформяше пелмените. На котлона нещо къкреше, фурната разнасяше аромат на печено месо.
— Между другото, майка ми не понася рок, — отбеляза Светлин, когато зазвуча „Всичко върви по план“. — Тя признава само Кобзон и Лещенко.
— Ще си пускаме музика със слушалки, — сви рамене Десислава. — Или ще свикне. След пет-шест години.
