Три седмици по-късно се срещнаха в съдебната зала. Всичко приключи бързо. Без сцени. Без повишени тонове. Сякаш всичко отдавна бе изгоряло до пепел.
Съдията вдигна поглед изпод документите:
— Имате ли взаимни претенции?
Милица се обърна към Калин. Той потвърди с мълчаливо кимване, без да вдигне очи. Не се опита да я докосне, не каза нищо за сбогом. Нито „извини ме“, нито „жалко“, нито дори „нека останем приятели“. Само онзи поглед — тежък, като на дете, на което са отнели играчката.
— Нямам, — каза тихо Милица.
Двайсет минути по-късно вече бе излязла навън. Искаше ѝ се да поеме дълбоко. Свеж въздух. Нов въздух.
Татяна Борисова обаче не се предаде. Позвъни ѝ. Гласът ѝ звучеше като стара ръждива ренде.
— Е, какво постигна? Сега си сама. А Калинка го съсипа. Вече цяла седмица ми се мотае като сянка из къщата. Не яде, не спи.
— Кажи му да спи с глава към телевизора. Там е по-топло, — отвърна студено Милица.
— Ще се подиграваш ли още?! Срамота! Срам за жена на твоята възраст! Кой ще те иска сега?!
— Никой не трябва да ме „взема“, Татяна Борисова, — каза спокойно тя. — Аз вече не съм стока на рафта. Аз съм стопанка на живота си. А това, знаеш ли, не се дава на промоция.
— Мислиш ли, че ще бъдеш щастлива?!
— Вече съм. Защото в дома ми има само мен. И тишина. Не вашите безкрайни викове и оплаквания.
— Егоистка! — изсъска свекървата. — Дай ви свобода и веднага съсипвате мъжете!
Милица се усмихна.
— По-добре сама в тишина, отколкото сред шумен ад. Всичко добро. И не ми се обаждайте повече. Нито вие. Нито Елица. Нито милото ви синче.
И с едно щракване прекъсна разговора. Не само по телефона. Прекъсна връзката с миналото.
Два месеца по-късно за пръв път си купи нов комплект спално бельо. Избра го сама. Без да пита, без възражения като „защо пилееш пари“ или „имаме достатъчно“. Посети вилата си. Засади череша. Захвана се с ремонт. Смени бравите. А най-важното — престана да се буди с усещането, че и днес ѝ предстои битка за правото да бъде себе си.
Един ден срещна Николай — съсед от вилата. Разделен от три години. С него можеше да се мълчи спокойно. Да се пие чай. И никой не се опитваше да заглуши гласа ѝ. А най-същественото — отново се научи да се усмихва.
ФИНАЛ
Милица вече не се движеше на пръсти из дома си, не стоеше будна нощем в очакване на „какво ли ще каже майка му“. Всяка нейна крачка звучеше уверено. Като стъпка на жена, която най-сетне е осъзнала: „Аз не съм допълнение към някого. Аз съм цяла сама по себе си. И това ми е напълно достатъчно.“
