След ден се обади Татяна Борисова. Разбира се, не за да побъбри. А за да запали малък пожар по телефона.
— Милица! Какво си намислила?! Елица се строполи с криза след като избяга! Калинка си къса нервите! Цялото семейство разклати, на ръба сме!
— Аз пък си мислех, че вече сме го разрушили, когато започнахте да се разпореждате в моя апартамент — отвърна спокойно Милица.
— Гледай я ти каква е станала! Остра като пазарна търговка! На свекърва си ще ми говори така!
— На коя свекърва? Тази, която прегръща чуждото дете, а своето подминава? Или онази, която ми подари тенджера за Нова година и ми каза да готвя повече супа за всички?
— Аха, така ли започна да говориш… — изсъска тя гневно. — Нищо, Калинка пак ще се довлече при теб. Никой друг не те иска. На тази възраст…
Милица се усмихна. Усмивка горчива, но твърда.
— Ще видим кой при кого ще се върне. А засега живея сама — и, колкото и странно да звучи, за пръв път дишам спокойно.
И с едно рязко движение затвори телефона.
По-късно излезе на балкона. Навън бе свежо. Вятърът галеше лицето ѝ. И — тишина. Без сериалите на Елица. Без упреците на свекървата. Без гърба на Калин, вперен в телевизора.
Галя ѝ прати гласово съобщение:
— Миле, направи това, което всички ние се страхуваме да сторим. Изтръгна се. Не знаеш колко жени ти завиждат сега.
Милица слушаше и кимаше. А после се засмя. Силно. От дълбоко. Все едно някакъв товар се бе свлякъл от душата ѝ.
— Сигурна ли си? — попита Галя, нейната приятелка и юрист, като я погледна изпод очилата. — Разводът е сериозно нещо. Без връщане назад?
— Сигурна съм — потвърди Милица с кимване. — Нали не съм в магазин. Не смятам да връщам съпруг на рафта.
Бяха седнали в кафене край Сливен. Цареше онази особена тишина — прекомерна, като преди буря. Само че сега бурята беше отминала. Вътре в нея.
— Кажи ми честно. — Галя преплете пръсти. — Все още ли го обичаш?
— Вече не. По-скоро си спомням, че съм го обичала. — Милица се усмихна криво. — Все едно си припомняш болка от зъб. Боляло е, било е страшно, но… вече го няма. Изваден е. И раната зараства.
Когато Милица влезе в апартамента, ключът се завъртя леко. По навик. Само че сега — това беше нейният ключ. Нейната ключалка. Нейното пространство. Без чужди чаши в кухнята. Без забравената на креслото пола на Елица. Без майчините „съвети“. Без Калиновото „сама се оправяй, уморен съм“. Само тя. Тишината. И пролетта отвън.
Слънцето стопли въздуха едва привечер. Телефонът изписука. Калин. Съобщение: „Миле, може ли да поговорим? Не искам всичко това да приключи така. Може би… още има надежда?“
Милица дълго гледа екрана. После остави телефона на перваза. Отпи от чая си. Пое въздух. И изпрати отговора:
„Когато бях до теб, не искаше да чуеш какво казвам. Сега вече няма нужда да слушаш — отдавна си тръгнах.“
