Милица извади удостоверението от папката. Галя кимна одобрително:
— Прекрасно. Сега слушай внимателно. Те нямат никакви права тук — нито дял, нито регистрация. Това е твоето жилище. И според закона можеш още утре да изхвърлиш и десет Елици, ако решиш.
Милица се усмихна с ирония.
— Да, законът. А после мама Калина ще разпрати на всички как съм „изгонила сестрата на мъжа си на улицата“… с кучето, три куфара и тенджера борш. Тя е по социалните мрежи, качва клипчета — „лошият капитализъм срещу руската душа“.
— Миле, — каза строго Галя, — ако продължаваш да ги търпиш, ще те изядат жива. За тях е удобно, че си мила. Удобно им е, че мълчиш. А знаеш ли кой друг мълчи? Шкафът. Докато не го отвориш.
Милица не отговори веднага. След малко бавно стана и отиде в спалнята. Отвори гардероба. Извади празна чанта. Дори не осъзна защо го прави.
Късно вечерта Калин се прибра сам. В коридора — тишина. В хола — никой. Кухнята — празна. На вратата на спалнята — бележка, залепена с лейкопласт, както винаги правеше Милица.
„Калин, ти ми обеща, че в моя апартамент няма да се намесват чужди хора. Обещанието е нарушено. Елица е гост. Аз съм стопанката. На стопанката ѝ стана тясно. Изнесох се под наем. Оставям те с плътта и кръвта ти. Надявам се, че нейният борш няма да е пресолен.“
— Ти, гледам, съвсем си изперкала! — изрева Калин, като тресна входната врата на квартирата така, сякаш затваря люк на танк.
Милица не трепна. Седеше на табуретка и ядеше елда с кисели краставички. Сама. В тишина. За пръв път от месеци — в мир.
— Влизай. Само си свали чехлите. Чистих пода, — каза равнодушно, без да вдига поглед.
— Значи ти реши всичко за двама ни?! Просто така, безшумно си избягала?! И дума не си казала?!
— А ако ти бях казала — какво щеше да се промени? — вдигна очи. Спокойни, ледени. — И ти взимаш много решения за двама ни. Сам, без мен.
— Какво намекваш? — приближи се към нея като разследващ. — Какво съм направил?
— Ами нищо. Именно това. — Тя отмести чинията и се изправи. — Не направи нищо, за да ме защитиш. Нито веднъж. Нито пред майка си, нито пред Елица. Нито дори пред себе си. Изобщо не забеляза колко зле се чувствам. Там аз бях никой. Нито съпруга, нито човек. Само източник на ресурс.
Той я гледаше, сякаш я вижда за първи път. После стисна перваза с ръце:
— И заради това реши да изоставиш всичко? Да направиш театър? Прибирам се от работа — апартаментът празен. Избягала си като Елица! Капризничиш, зряла жена! Кой постъпва така?
— Кой ли? — Милица се усмихна криво. — Всеки нормален човек. Който има граници. Който не иска да бъде натоварен до пръсване. Преди преглъщах. Години наред. Но вече не мога.
Той пристъпи напред, гласът му се повиши:
— Значи съм ти враг, така ли?! Само защото съжалих собствената си сестра?! Не можеше ли малко да се стегнеш, докато ѝ намерим нещо?
— А какво ѝ търсите, Калин? Четвърти съпруг? Или нова жена, която да оправя всичко? Елица е пълнолетна. А аз не съм ви домашна помощница. Нито терапевт. И със сигурност не съм майка-героиня, която трябва да спасява всички.
— Милица, ти винаги беше състрадателна. — Гласът му стана по-тих, но наситен с жлъч. — Винаги готова да помогнеш. А сега, когато някой наистина има нужда, ти обръщаш гръб. Браво.
— Не превръщай всичко в сантиментална помия, — прекъсна го тя. — Не говорим за Елица. Говорим за теб. И за мен. И за това как непрекъснато показваш, че съм ти последна грижа. Дори когато диванът е мой. Храната — моя. Колата — също. Всичко е мое, но всичко е за вас.
— Все ти, все ти… — Калин вече дишаше тежко. — Ти уж нищо не искаш! Та нали сама повтаряше: „Семейството е най-важно!“ А сега изведнъж…
— Да, казвах го! А сега вече не го вярвам! Отказах се от тази „семейна“ идилия, Калин. От вашата. В която мен дори ме няма. Само майка ти, сестра ти, ти и безкрайната трагедия на Елица. А аз — просто банкомат с престилка.
— Луда си! — изкрещя той, удряйки по масата. — Коя си ти, че да ми говориш така?!
— Онази, която плаща за всичко! — изрева тя в отговор. — Която се скъсва от работа, която ви храни всичките! И която най-сетне разбра — стига! Не съм ви слугиня. И най-малко пък част от вашия клан.
Настъпи мълчание. Тежко, лепкаво. Той отстъпи крачка назад. Огледа се. Малка кухня. Покривка на цветенца. Празна чиния. И… нищо повече.
— Значи наистина си решила всичко. До край?
— Да, — кимна кратко Милица. — Това вече е моят апартамент. Само без теб.
Той се приближи до закачалката, върна обратно якето си. Седна. Взираше се в пода. После прошепна:
— Все пак приличаш на майка ми.
— С една важна разлика, Калин, — въздъхна тя. — Аз вече не мълча.
