— Гале, ще се спукаш от смях. Прибирам се у дома – и какво виждам? В собствената ми кухня… не, няма да повярваш… непозната жена реже зеле! В моя халат! А на масата – пинсетите ми за вежди. Явно се е канела и веждите си да оправя тук! — Милица стоеше насред кухнята, стиснала телефона между рамото и бузата. Ръцете ѝ потреперваха – дали от гняв, дали от безсилие, трудно беше да се каже.
— Чакай… това да не е Елица? — несигурно попита приятелката отсреща.
— А кой друг да е? Някоя клошарка от входа ли? Разбира се, че е Елица! Сестра му Калина – вечно нещастна, вечно с куфари под ръка. Развела се за трети път и, естествено – накъде? Към „резервния аеродром“ – при мен! Защото кой тук е най-добрата, най-търпеливата и която никога не отказва? Аз! Глупачката, не съпруга.
Елица наистина беше застанала до печката. Бузите ѝ – като рози, косата прибрана на кок, сякаш е у дома си. Милица, напротив – приличаше на участничка в криминален репортаж: ръцете ѝ тършуваха в плик с пиле, лицето ѝ – напрегнато, устните стиснати.
— Здрасти, Миле — весело подхвърли Елица, без дори да се обърне. — Реших да сваря борш, Калин го обожава с телешко. А ти не си против, че облякох халата ти? Бях цялата мокра — направо подгизнала от пътя.
— Разбира се, че не съм против. Нали и гащите си съм готова да споделя с вас. Само не ги забравяй в шкафа после, че утре ще съм с тях при лекаря — промълви Милица през зъби.
Елица се изкиска. Вероятно дори не разбра, че това беше сарказъм.
Само посмей още нещо мое да пипнеш – ще стане лошо. И ще ударя. Силно. По лице, което не ми е познато, в апартамента, който е мой, — мислено си каза Милица, стискайки устни. А в съзнанието ѝ вече ехтеше вътрешният глас: Даде им всичко – дом, кола, себе си. А в замяна? Нито капка уважение. Коя си тук? Стопанка? Или безплатна домашна помощница?
Късно вечерта се появи Калин. По навик – без да се обади предварително. Все едно не е съпруг, а квартален инспектор на изненадана проверка.
— Здравейте, хубавици мои! — провикна се самодоволно, докато преминаваше през антрето. — Еличка, леле, борш! Миле, какво ти е? Изглеждаш странно.
— А ти защо изглеждаш така? — отвърна Милица, гледайки го като някой, когото не познава.
Седна на масата и веднага започна да сърба борша. Даже не изчака лъжицата да изстине.
— Явно още не си говорила с Елица? — промърмори Калин, без да я поглежда. — Притеснява се. Мисли, че си против.
— Така е, Калин — студено отвърна Милица. — Против съм някой външен да живее в моя апартамент, без да съм дала съгласието си, с моя халат и моята посуда. Това не е хотел, а моят дом. А ти изобщо попита ли ме?
Той застина. Вдигна поглед.
— Милица, сериозно ли? Това е Еличка. Кръвна роднина. Къде да отиде? Изгонил я онзи, а ти не можеш ли да я прибереш само за седмица?
— Калин, ти чуваш ли се? „Седмица“ ли? Последният ѝ „кратък престой“ продължи месец и половина. Излиза от вашите проблеми и директно се настанява в моите. Да отиде при майка си. При вашата майка. Тази… кралица на вселената.
Той пусна лъжицата. С шум.
— Моля те, не закачай майка ми.
— А тя мен кога ще остави на мира?! — гласът на Милица се разтрепери. — Все не ѝ харесва как режа салатата, шкафовете не били подходящи. Прави ме на посмешище, а ти ѝ пригласяш.
— Защото е права, Миле. Разбираш ли? Реагираш прекалено бурно. Просто иска всичко да е както трябва. Да не пилееш пари напразно.
— И за какво пилея, Калин? За храната, която вие всички ядете? Или за бензина, когато карам твоята Еличка в Сливен да се развежда?
Той замълча. После тихо каза:
— Толкова ли е трудно да стиснеш зъби заради семейството?
— Семейство? — повтори Милица. — Я ми кажи, Калин, аз за теб какво съм? Съпруга? Или обслужващ персонал за свекърва ти и нейните деца?
През нощта не мигна. Седеше на кухнята, отпиваше от чая и с гняв чоплеше семки. Елица вече спеше в хола. На новия диван. С пижамата на Милица. Калин — до нея, както винаги, без и следа от разкаяние. Нито дума, нито опит за разговор. Само хъркане.
На сутринта дойде Галя. С пликове, с изражение като че ли влиза в съдебна зала.
— Така. Покажи ми документите. Ти каза, че жилището е твое?
