Съдията насочи поглед първо към Иван, после премести очите си към Галина Петровна.
— Потвърждавате ли, че живеете в жилището без съгласието на ищцата?
— Но аз съм й съпруг! — реагира рязко Иван. — Това… това е нашият дом!
— Не — отвърна Мария, като за пръв път в хода на заседанието взе думата. — Апартаментът е мой. И докато вие се опитвахте в съда да извоювате част, аз вече подадох молба за развод. Така че — сбогом.
Лицето на Иван побледня. Не беше очаквал, че тя ще действа толкова решително. Мислеше си, че ще се колебае още, ще отлага. Но сега разбираше — вратата беше окончателно затворена.
Решението беше лаконично: да напуснат. Собствеността остава на титуляря. Разводът — в отделно дело, но изходът изглеждаше предрешен.
Излизайки от съдебната зала, Мария крачеше сякаш беше отхвърлила огромна тежест от плещите си.
— Е, — обади се Галина Петровна, следвайки я с характерното скърцане на кожената си чанта. — Винаги съм знаела, че сте себична. Ще платите някой ден. Ще останете сама. Апартаментът ще си е ваш, но ще сте самотна.
Мария се усмихна спокойно.
— Сама съм, защото така избрах. А вие не сте майка, а диктувате живота на сина си. Живеете в главата му. Останете си там. Колкото се може по-дълго.
Иван стоеше встрани. Погледът му беше празен, сякаш току-що бе осъзнал: това не беше просто моментно раздразнение от страна на Мария. Това беше нейното окончателно заминаване. Без връщане.
— Можем ли да поговорим? — прошепна той тихо, когато я настигна до колата.
Мария се извърна към него.
— Казвай.
— Аз… Просто исках майка ми да остане при нас, докато се оправи. Не съм искал да стане така. Мислех, че ще мога да задържа всички около себе си… Надявах се, че ще проявиш разбиране.
— Разбрах достатъчно. Прозрях всичко. Очакваше от мен да се примиря. Да отстъпя отново. Да кажа пак: „Добре, ще потърпя.“ Само че вече не съм длъжна да съм ничия утеха.
— Липсваш ми, Мария — изрече едва доловимо той.
— А аз липсвах на себе си. Онази, която бях преди теб. Без постоянно напрежение, без да гадая всяка вечер какво ще се случи. Липсвах си. И се върнах при себе си.
Опита се да каже още нещо, но думите не излязоха.
— И още нещо. Не се появявай. Не звъни. Не моли. Мога да бъда сама. И така ми е по-добре, отколкото с хора, които ме принизяват. Свърши се. Пожелавам ти всичко най-добро. А да — лавката е затворена.
Изминаха два месеца. Мария седеше на перваза в своя апартамент. Отново беше само неин. Без миризмата на опаковки, без чужди обувки в коридора, без претенции за дялове, чувства или шкафове.
На масата — чаша вино. Не беше поръчала суши. Беше сготвила риба. Както обича — на фурна, с лимон. Без „не обичам кисело“, без „мама е алергична“.
На стената висеше календар. Утре — съдебното заседание за развода. Последният акорд.
Звънна телефонът. На екрана се изписа „Иван“. Мария го погледна, усмихна се леко и натисна „Изтрий контакт“.
Повече никой нямаше да получи власт над дома ѝ. Или над живота ѝ.
Протегна се, пусна музика и започна да танцува. Сама. В кухнята си. Със собствени стъпки.
Животът започваше отново. Този път — по нейните правила.
