Той избухна.
— Нищо не ти е по вкуса! Всичко, което върша, е заради семейството, а ти…
— За себе си го правиш. И за майка си. А аз съм просто фон. „Мариният апартамент“, „Мариният ремонт“, „Марината вечеря“… Само че Мария вече не е шведска маса, от която всеки да си взима. Вземай си майка си и двамата — вън.
Галина Петровна, странно, вече стоеше при вратата.
— Знаете ли, Марина — изсъска тя с леден тон. — Още отначало беше ясно, че сте егоистка. Всичко трябва да бъде под ваш контрол. Все „мое“, „моето“. А семейството трябва да е „нашето“. Освен това, Иван и аз сме свързани от деца. Той ми е всичко. А вие сте просто жена, която той е срещнал в труден период. И явно сега не ви върви.
Мария я изгледа продължително, без следа от емоция. После погледна към Иван.
— Единствен син, така ли? — очите ѝ се присвиха. — На тридесет и девет си. И още си „единствен“? С майка, която ти подбира чорапите и пере моите бикини, мислейки, че това било някаква безсрамна мода?
— Прекаляваш! — изкрещя Иван, за първи път наистина повишавайки тон. — Мама прави всичко от сърце! А ти все командваш. Само „аз“, „мен“, „за мен“! А семейството не е солов спектакъл!
Мария се приближи, без да вика, със спокойно движение.
— Семейство е, когато има уважение. Когато не довеждаш в дома някого без съгласие. Когато не се поставят факти пред свършен акт. Когато не се кроят планове зад гърба на човека. Семейство не е, когато с мама си мислите как най-лесно да ме пречупите. Това е заговор. И знаеш ли какво?
Тя рязко отвори шкафа и измъкна папка.
— Ето. Официално уведомление. Имате десет дни да освободите апартамента. После — дело. Искате по закон? Заповядайте.
Иван отвори уста, после я затвори. Сякаш я виждаше за първи път истински. Не онзи образ на меката, грижовна и удобна жена. А тази тук — решителна, силна, равнодушна. А безразличието е по-страшно и от най-дълбоката омраза.
— Полудя — прошепна той. — Та нали сме семейство…
— Не, Иван. Семейство е, когато си един за друг. Не когато те разделят.
И си тръгна. Леко. За първи път.
На следващата сутрин я събуди телефонен звън.
— Мария Анатолиевна? Обажда се Стефан Василев. Адвокат съм на Иван Георгиев. Бихме искали да обсъдим възможен компромис…
Мария се усмихна.
— Кажете на Иван, че компромиси вече не са ми закуска. Предпочитам яйца. Едно. В масло. Без гарнитура от майка.
— Простете?
— Всичко хубаво.
Тя затвори телефона. Отвори прозореца и пое дълбоко въздух. В апартамента се носеше аромат на кафе и тишина.
Съвсем скоро щеше да има съд. А след това — тишина завинаги.
Процесът продължи точно осемнадесет минути. Мария броеше не от скука, а защото всяка изминала секунда ѝ се струваше глътка въздух след години на душене.
Иван пристигна в онзи сив костюм, с който някога ѝ беше предложил брак. Чудеше се дали това беше нарочно. Галина Петровна — с черен воал. „На кого се опитвате да въздействате, Галина Петровна? На съдията или на чувството за жалост?“ — мина ѝ през ума.
През цялото заседание Мария почти не продумваше. Нейната адвокатка пое думата. Представи документите: извлечения от имотния регистър, нотариални актове за имуществото преди брака, свидетелства за сключен съюз и неговата разлагаща се подструктура.
— Ответникът пребивава в жилището без съгласие от страна на собственика — обобщи спокойно юристката. — Освен това е довел трето лице, което няма никакво право или основание да се намира там.
