— А ти си паразит, Иван. С добре изтъкан глас и майка ти за украса. Дотук. Утре викам адвокат. А ти започни да търсиш нов адрес за пребиваване.
Иван излезе с трясък, затръшвайки вратата. Мария остана сама в коридора. Коленете ѝ трепереха, а в гърдите ѝ бушуваше огън. Но това не беше окончателният завършек. Това беше началото на края.
От кухнята се разнесе глас:
— Купете му поне чехли! По линолеума стъпва, сякаш гази асфалт!
Мария затвори очи. После, с премерен и делови ход, се отправи към стаята, оттам извади папката с документите за жилището и я прибра в чантата си. Утре щеше да потърси правна помощ. А вечерта… вечерта щеше да си поръча суши. Само за себе си. Без турско кафе. Без фолио. Сама.
Това беше третата ѝ безсънна нощ подред. Първо, тревожни мисли се въртяха в кръг, като в затворено пространство на тристаен панелен апартамент. После дойде онова вцепенение, когато не спиш, но и не си буден. Животът минава покрай теб, а ти си само страничен наблюдател. Очите ѝ бяха пълни с раздразнение, гърлото ѝ — свито, а в душата ѝ се беше настанило кално тресавище, пълно с отровни жаби, излюпени през последните две години съвместен живот с Иван.
А някога между тях беше топло. Имаше време, когато ѝ носеше портокали и ѝ предлагаше да направят ремонт, както тя иска. А сега? Сега обсъжда с нотариус как майка му да получи дял от нейния апартамент. Типичен напредък, ако щеш.
Мария седеше на ръба на дивана, в същата онази „гардеробна“, където единственото ѝ изкушение — колекцията ѝ от обувки — вече беше натъпкана в торби. Според Галина Петровна „токчета след четиридесет са нелепи“ и „излишното трябва да се подарява“. А самата тя, обула една от Марийните обувки от Massimo Dutti, се разхождаше из жилището като в домашни чехли.
Мария се вглеждаше в една точка и тихо броеше:
— Едно… две… три… и вървете и двамата по дяволите.
На сутринта, вече въоръжена с решение, тя отиде на консултация. Юристката — жена на около шейсет, с каменно изражение и остър, хаплив тон — я изслуша внимателно и кимна кратко.
— Пребивава официално? Добре. Но собствеността е ваша. Така че може да бъде отписан. Чрез съдебно решение, разбира се. Но вие имате повече сила, отколкото предполагате. А свекървата — в какво положение обитава жилището?
— В състояние на постоянен конфликт — отвърна Мария с умора в гласа. — Нямам ѝ съгласието да живее тук. Иван я доведе с куфарите. В неделя. Просто каза: „Ще остане за малко“.
Юристката се усмихна с лек сарказъм:
— Знам го това „малко“. При мен едно такова „временно“ лице живя три години във вилата. После заведе иск, че навесът бил негов. Изпратете уведомление и на двамата. Колкото по-скоро — толкова по-добре. Започнете с писмена претенция. Ще ви изпратя образец. Ще ви препоръчам и адвокат — много опитен в подобни казуси. Само предупреждавам: Иван ще се опита да въздейства емоционално. Вече е започнал, нали?
Мария кимна. И самата тя усещаше промяната. С всеки изминал ден Иван ставаше по-внимателен, по-нежен. Изговаряше точните думи. Чистеше ѝ очилата — нещо, което не бе правил две години. Завиваше я вечер. Прегръщаше я мимоходом. Но всичко това беше лепкаво, изкуствено, като захарен сироп на хартия. Неискрено. Театрално. Тя вече не вярваше.
— А ако не подаде молба за развод? — попита тя плахо, сякаш проверявайки възможностите.
— Можете и сама да го направите. Също така можете да поискате признание, че бракът е изгубил смисъл. Разполагате с достатъчно основания. Въпросът не е в закона, а във вътрешната ви решимост.
Мария напусна кабинета с изправени рамене. Направи първата крачка. А в пощата вече я очакваше шаблонът на заявлението.
Вкъщи цареше необичайна тишина. Само от кухнята се долавяше приглушен глас:
— …да, разбира се. Разбирам я. Самотна жена. Без семейство, без опора. Да, има труден характер. Но с нея може да се разговаря…
Мария застина. Това беше гласът на Иван. Говореше с някого. Настръхнала, се заслуша.
— …няма да си тръгна. Какво ти. Просто минаваме през труден период. Ще оправя всичко. Остани тук засега. Ще кажа, че имаш високо кръвно. После ще свикне.
Мария се втурна в кухнята с такова изражение, че дори микровълновата замълча.
— Ще свикне? — гласът ѝ беше тих, почти спокоен. — За кого точно говореше?
Иван подскочи, стреснат.
— Мария, моля те, чуй ме…
— Чух те. Достатъчно. Ти не просто ме предаде. Ти ме принизи. Аз не съм някаква случайна, която си прибрал от улицата. Аз съм тази, която те обичаше. Която те допусна в живота си. В дома си. А ти какво направи? Превърна го в обществено пространство?
