Мария се събуди в 6:48. Не по своя воля, а защото някой шумно и настойчиво мачкаше алуминиево фолио в кухнята. Отначало ѝ се стори, че все още сънува — кой нормален човек би започнал да приготвя „херинга под шуба“ в седем сутринта в понеделник? Особено не тя самата. Но реалността беше друга. Не ставаше дума за салата — а за Галина Петровна. С нейните неизменни сутрешни ритуали: турско кафе в джезве, сандвичи в тостера (без да пита дали може да го ползва) и, най-важното — фолио. По някакъв свой вътрешен закон тя увиваше в него абсолютно всичко. Дори и яйца, варени рохко. Мария издиша тежко и посегна към телефона. Иван вече не беше у дома. Или беше избягал. Напоследък така правеше — измъкваше се безшумно, само и само да не улови напрежението между майка си и жена си още от сутринта. Тя стана, зави халата около себе си и тръгна към кухнята с тежки крачки — като лекар, който се готви за трудна операция, знаейки, че ще боли.
— О, вече сте будна! — с ведър тон я поздрави свекърва ѝ, без да се обръща. — Направих ви кафе. Надявам се, няма да се сърдите, че използвах вашето джезве? Иван ми каза, че не обичате силно кафе, но аз го приготвих както трябва. Не като вашето — киселее някак!
— Не съм се събудила — отвърна Мария с пресилен спокоен глас, настанявайки се на табуретката. — Събудиха ме.
— Божичко, простете — въздъхна Галина Петровна с преувеличено удивление и вдигна театрално ръце. — Просто си мислех, че домът е споделено място. Нали вече сме семейство. Или греша?
Мария се извърна към нея и я загледа продължително, сякаш се опитваше да разбере дали срещу нея стои човек или някакъв гардероб, замаскиран като човек и пълен с претенции. Погледът ѝ не разколеба Галина Петровна — тя го понесе с упорството на танк и продължи напред:
— Между другото, за стаята… Реших, че щом ще съм тук известно време, може би тази стая с гардероба може да се пригоди за мен? Ще го направя сама, разбира се. А този гардероб от Икеа ще го изхвърля — така или иначе се клати, не е безопасно да се спи до него.
Мария пламна отвътре.
— Това не е просто гардероб. Това е МОЯТА стая. С мои вещи. А вие сте тук временно. Поне така ми беше казано. За няколко дни.
— Е, да… — спокойно отпи от кафето си Галина Петровна. — „Няколко дни“ — така си го измислихте. А Иван ми каза, че мога да остана колкото е нужно. Даже говори с адвокат за дяловете от апартамента.
Мария застина на място. Въздухът сякаш изпусна електрически заряд — тънко „цъъъ“, като при повреда в уред.
— Какви дялове, по дяволите? — попита ледено тя.
— Ами какво? — сви рамене свекърва ѝ с лекота, сякаш обсъждаше цената на слънчогледовите семки. — Вие сте женени. Значи имуществото е общо. Половината е на Иво. А той е моят син. И, честно казано, поздравления, че си купихте апартамент преди брака. Но, съгласете се, нищо не е постоянно…
Мария се изправи. Залитна леко, сякаш за момент загуби опора. Мълчеше. В очите ѝ трептяха гняв, унижение и… нещо по-дълбоко — страх.
Иван се прибра късно. Както обикновено, тиха стъпка, без никакъв шум. Но Мария не го чакаше в хола този път. Излезе да го посрещне още в коридора. Ръцете ѝ бяха скръстени, а погледът — остър като лед.
— Имаме да си казваме някои неща — изрече тя с равен, но твърд глас.
— Толкова веднага? Дори не си се преобула… — опита се да направи шега той.
— Аха. За да можеш да си тръгнеш по-лесно. В тази къща не изгонваме с чехли.
Той разбра. Винаги усещаше кога е прекрачил границата, отвъд която връщане няма.
— Мария, правиш от мухата слон. Това е майка ми. Възрастна е. Самотна. Какво ти струва?
— Струва ми достойнството — прекъсна го тя с кисела усмивка. — Че съм била глупава да повярвам, че зачиташ личните ми граници. Че си различен. А си като всички. Даже по-лош. Защото си хитър. Настъпваш бавно, на капки. Първо четката за зъби. После фотьойлът. После — майка ти.
— Не драматизирай, моля те — изсумтя той. — Тя няма да остане вечно. Само докато ѝ намерим друго място…
— Аха, с моя гардероб, моето джезве и твоите адвокати? Знаеш ли какво означава „предбрачно имущество“, Иво? Означава, че поне не го делиш с майка си.
Той се извърна, сякаш искаше да избегне погледа ѝ. Но Мария не спря:
— Говори ли с нотариус?
Той замълча. И това мълчание говореше повече от всяко признание.
— Ясно — кимна тя. — Утре ти и майка ти си събирате нещата.
— Нямаш право да ме изгониш. Имам адресна регистрация тук! — повиши тон Иван. Неочаквано. Никога досега не беше викал. Но сякаш нещо в него се скъса.
— А аз имам право да я отменя — през съд. Защото собственик съм аз. Не ние. Аз. А ти си вписан само като член на семейството. От което утре вече не си част.
— Изобщо не разбираш — избухна той, вече без да се старае да прикрива раздразнението си. — Просто обичаш да се налагаш. Но семейството не е „твоят апартамент“ и „твоите граници“. Семейството е компромиси. Понякога и жертви. И грижа за близките. А ти си егоистка, Мария.
