Хамалите не се церемониха и не се опитаха да разглобяват стария диван, така или иначе щеше да отиде на боклука. Те се справиха с помощта на брадва и лост. Страничните части вече стояха до стената. Те се заеха с облегалката. И изведнъж нещо издрънча и се затъркаля по пода. Малко и блестящо нещо се изтърколи изпод дивана и спря до краката на Антон. Той се наведе и вдигна от пода малка златна обеца с дребно бяло камъче.

Семпло и ненатрапчиво украшение.

Съмнение не можеше да има – тя беше същата. Антон я разглеждаше на дланта си, а сърцето му биеше силно. И вихрушка от спомени го завлече в миналото…

***

Антон израсна в обикновено семейство. Майка му работеше като възпитателка в детска градина, а баща му беше шофьор на автобус.

— Учи се, Антон, завърши университет. Ще печелиш много пари, може дори да започнеш собствен бизнес. Ще се издигнеш, ще станеш важен човек, не като нас – поучаваше го баща му.

— Правилно, образованието е важно, но без начален капитал никакъв бизнес не можеш да започнеш. А ние откъде да вземем пари? Ти трябва да се ожениш за момиче от богато семейство, и всичко ще ти се нареди. Виж нас с баща ти – нищо нямахме: нито пари, нито богати роднини, нито образование. Постигнахме всичко сами с труд.

— Хайде, недей така, майко. Да не сме живели зле? Погледни какъв син сме отгледали – опонираше бащата.

— Това казвам! Трябва да завърши и да се ожени добре. Момичета има много, но не си избирай която да е, внимавай. Любовта си е любов, но мисли и за бъдещето – не се отказваше майката.

Антон слушаше съветите на родителите си, но мълчеше.

Природата го беше дарила с красота. Още от училище не страдаше от липса на женско внимание. Лесно влезе в университета и се влюби във Вика, най-красивото момиче на курса, с външност на модел. На лекциите винаги сядашe до нея. Като двойка изглеждаха прекрасно, сякаш създадени един за друг.

Антон изобщо не се интересуваше кои са родителите ѝ. Щеше да живее с Вика, а не с тях. Но родителите ѝ също не го разочароваха. Майката беше очен лекар – работа чиста, без мръсотия и кръв. Бащата имаше бизнес с мебели.

Много момчета гледаха Вика с възхищение, но тя избра Антон. В началото всичко беше добре, но щом отношенията им станаха по-близки, Вика започна да го командва. Критикуваше неговия стил на обличане и го караше да купува маркови дрехи. Но Антон нямаше пари за такива. Тогава Вика започна сама да му купува дрехи. Но гордостта на Антон не му позволяваше да приема толкова скъпи подаръци. Стигна се до спорове.

— Срамуваш ли се от мен? – питаше Антон.

— Разбира се, че не. Но хората те посрещат по дрехите. Аз имам пари и искам да ти купувам модни дрехи – настояваше Вика.

— Не! Това ме унижава. А освен това, парите не са твои, а на баща ти.

— Каква е разликата?

Но Антон беше принципен. И на Вика ѝ се наложи да отстъпи, за да не го загуби.

Родителите отдавна бяха разбрали, че синът им е влюбен, и го помолиха да ги запознае с момичето. Майка му приготви вкусен обяд и подреди празнична трапеза. В обикновените семейства ядат просто, без ножове.

Вика шепнешком помоли Антон да ѝ донесе нож. Но у тях нямаше специални прибори – каквито слагат на масата в домовете на по-заможни хора. Наложи се Вика да се задоволи с обикновен кухненски нож. Родителите на Антон я поглеждаха и разменяха погледи. Антон почувства разликата между Вика и семейството си. Не му беше срамно за родителите – беше му срамно за себе си.

— Тя, сине, е, разбира се, красива и възпитана. Но ще ти е трудно с нея. Не е от нашата черга. Напразно ти давам съвети – въздъхна майка му, когато Вика си тръгна.

— Мамо, какво общо имат твоите съвети? Аз се влюбих във Вика, а не в родителите ѝ. Не ти ли хареса тя?

— Харесва ми, красива е. Но шапката ѝ не е за твоята глава – отговори майка му.– Казвах ти, не се меси. Нека сам реши, на него му предстои да живее с нея – отсъди бащата.

Майката само махна с ръка.

Антон пък няколко дни се упражняваше да използва ножа, за да не се изложи. Предстоеше му да се запознае с родителите на Вики.

Оказаха се интелигентни, но ненадменни хора. Посрещнаха го сдържано. Майката приличаше на по-голяма сестра на Вики. А бащата изобщо не изглеждаше като бизнесмен и нож не използваше. Но усилията на Антон не бяха напразни, което предизвика одобрителна усмивка от Вики.

– Хареса се на родителите ми. Баща ми винаги е казвал, че най-добрите съпрузи стават от обикновени момчета. Донякъде си приличате. А и за кариерата – той ще помогне.

Вики все по-често заговорваше за сватбата, за ресторанта, където ще се състои, за медения месец. Казваше му да не се тревожи, защото баща ѝ щял да уреди всичко. Това напрягаше Антон. Не искаше да живее на гърба на нейните родители. Все още не работеше и нямаше как да осигури на Вики живота, към който беше свикнала. Като своите родители, той не беше свикнал да разчита на чужда помощ.

– Прав си, сине, не продавай се за паница леща – подкрепяше го баща му.

– Още не си се оженил, а вече си под чехъла на Вики – шегуваха се приятелите на Антон.

Той не се обиждаше, само се шегуваше обратно, но все пак се замисляше. После се успокои. Предстоеше му последната година в университета и досега не беше правил официално предложение на Вики. Пък и без него за сватба беше рано да се говори. Както винаги, тя беше решила всичко сама. Но може би всичко ще се промени.

След летните изпити Вики замина с родителите си за Испания. Оказа се, че там имат къща.

Щом Вики замина, Антон усети вкуса на свободата и най-накрая започна да прекарва време с приятелите си. В един от клубовете видя Кира. Не беше красавица, но мила. Наоколо всички кълчеха тела под ритъма на музиката, а тя танцуваше красиво и плавно.

От време на време вдигаше ръце, отмяташе назад каскада от къдрави коси и разкриваше нежната си шия. Правеше няколко плавни движения с бедрата и отпускаше ръце. Косата ѝ като водопад падаше по раменете. Антон не можеше да откъсне поглед от нея.

Вики също танцуваше красиво, но го правеше, за да я забележат. А Кира танцуваше за себе си, наслаждавайки се на танца.

Антон проследи към коя маса ще седне. Приближи се и я покани на танц. Така се запознаха. Кира беше дошла в Полянск на гости при приятелка, също завършваше последната си година в университета.

– Кира като Кирилица ли е? – пошегува се Антон.

– От първите срички на името на родителите ми – Константин и Ира – усмихнато обясни тя.

– Танцуваш чудесно. Може ли да се поразходим? Тук е задушно и шумно – предложи Антон.

– С приятелки съм – отвърна Кира.

– Ще те изпратя след това.

Разхождаха се из Полянск вечерта, дълго гледаха как се вдигат мостовете.

– А как сега ще се прибера? Мостът е отвъд реката! – притесни се Кира.

– Обади се на приятелките си да ги предупредиш. Бабата ми живее наблизо, но сега е на гости и апартаментът стои празен. Можеш да останеш сама, а мога и аз да остана. Ще се старая да не досаждам – обеща Антон.

Седяха в кухнята, пиеха чай с бисквити и си говореха. Беше им леко, сякаш се познаваха отдавна. Антон предложи на Кира да спи в голямата стая на дивана, а сам се настани в спалнята на баба си. Мисълта, че Кира спи в съседната стая, не му даваше покой. Въртеше се неспокойно, а старото легло скърцаше под него.— Не спиш ли? — изведнъж попита Кира.

— Не, — Антон затаи дъх.

— И аз не мога да заспя. Ела при мен, — покани го тя.

Той легна до нея, опитвайки се да не я докосва. Тя сама се приближи към него, а всичко се завъртя като в калейдоскоп. Заспаха едва на разсъмване.

Когато Антон се събуди, за момент си помисли, че баба му се е върнала, защото в апартамента ухаеше на палачинки. Но в кухнята командваше Кира, облечена в неговата дълга тениска. Антон се промъкна към нея и я прегърна силно… Закусиха чак два часа по-късно.

— О, ще закъснея! — скочи от дивана Кира. — Трябва да мина през приятелка за нещата си. — И започна бързо да се облича.

Думите ѝ пронизаха сърцето на Антон. Беше забравил, че трябва да си тръгва.

— Остани още един ден, — молеше я той.

Не можеше да си представи как ще се разделят и че повече няма да я види.

— Не мога. Мама ме чака. Вече ми се обади.

Закусиха набързо и започнаха да се приготвят. Тогава Кира забеляза, че е загубила едната си обеца. Започнаха да я търсят, преровиха цялото спално бельо, разбутаха дивана, дори под него погледнаха. Претърсиха апартамента, но обецата сякаш бе потънала вдън земя.

— Може да си я загубила в клуба? — предположи Антон.

— Може би… Но няма време да ходя дотам. Най-вероятно вече някой я е намерил.

— Кира, може би не трябва да тръгваш? Това е знак, — опита се отново да я убеди Антон.

Но разстроеното ѝ лице беше на прага на сълзи. Затова Антон извика такси.

Едва успяха да стигнат до гарата навреме за влака.

— Какво толкова е специално в обецата ти? Защо си толкова тъжна? — попита Антон.

— Баща ми ми я подари. А година по-късно почина. Това е моят талисман. Носих я в най-важните моменти от живота си.

— Разбирам. Остави ми номера си, ако я намеря, ще ти се обадя.

Едва успя да запише номера ѝ в телефона си, когато влакът потегли. Сякаш душата и сърцето на Антон се понесоха след влака, който отвеждаше Кира далеч. Вътре в него се отвори празнина. Животът изгуби смисъл.

Все пак Антон отиде до клуба, обиколи всички места, където бяха ходили с Кира, и отново претърси апартамента. Но обецата беше изчезнала безследно. Той няколко пъти се обади на Кира, но разговорите не вървяха. Какво можеше да ѝ обещае? Нищо. Имаше Вика, а вероятно и тя си имаше приятел. Докладва ѝ, че не е успял да намери обецата.

— Забрави, — каза Кира.

И Антон се опита да забрави.​Ученето остана зад гърба. Време беше да се реши на нещо. И Антон направи това, което всички очакваха от него – предложи брак на Вика. Докато избираше пръстен, видя обеци, подобни на тези, които Кира беше загубила.​

​— Какво толкова им гледаш? – попита Вика.​

​— Обеци.​

​— Ха, детски изглеждат. Евтини са.​

​Антон се изчерви, но замълча.​

​Когато обсъждаха сватбата, бащата на Вика каза, че ще подари на младите апартамент. Но Антон веднага отказа, за първи път проявявайки твърдоглавие.​

​— Искаш всичко да постигнеш сам? Уважавам това, — каза бащата на бъдещия си зет.​

​Апартамента им отстъпи бабата, която се премести да живее при родителите на Антон. Тя често боледуваше, отслабваше, и ѝ стана тежко да живее сама.​

​През останалия месец до сватбата Вика реши да направи ремонт в апартамента. Така в него се появи бригада товарачи, за да изнесат старата мебел. Утре майсторите трябваше да започнат козметичния ремонт…​

​***​

​— На кого е това? – попита Вика, приближавайки се отзад към Антон.​

​От изненадата той потръпна.​

​— Не знам, може би на баба. Навремето дядо ѝ я е подарил. Помня, че тя много се разстрои, когато изгуби едната, — излъга Антон.​

​— Може би ще ѝ се обадиш и ще я зарадваш, че си я намерил? – подхвана Вика с ирония.​

​В този момент товарачите окончателно счупиха дивана и започнаха да го изнасят от апартамента. Антон се спусна да отвори вратата. Той не предполагаше, че Вика може да се обади сама. Но точно това направи. Обади се на майката на Антон и съобщи, че са намерили обица. Нека зарадва бабата. Все пак обеците били подарък от дядото.​

​Майката и бабата останаха озадачени от другата страна на линията. Никакви обеци дядото не беше подарявал на бабата, а тя и никога не е имала пробити уши.​

​Когато Антон се върна в стаята, Вика се нахвърли върху него и му изказа всичко, което мисли за него. Отричането беше безсмислено. Честно казано, Антон дори се зарадва на такъв развой на събитията. Не можеше да се реши сам да каже, че не иска да се жени. Вика крещеше и му отправяше обиди, а той мълчаливо търпеше.​

​— И аз исках да се омъжа за теб? Още не сме женени, а вече ми изневеряваш. С коя се въргаля тук в мое отсъствие?​

​— А ти в Испания пазеше ли ми вярност? Съмнявам се. Южните мъже обожават блондинки. Хайде да се разделим цивилизовано. Не те обичам. Извинявай.​

​Вика каза, че не иска да го вижда, и излезе, тръшвайки вратата така, че от тавана се посипа варта.​

​Той не се разстрои. Жал му беше само за дивана, който не беше толкова лош. Той пазеше аромата и топлината на Кира, на онази нощ, прекарана заедно. Добре че ремонтът още не беше започнал. Щеше да купи същия диван.​

​След като Вика си тръгна, Антон веднага се обади на Кира, молейки се тя да не е сменила номера си.​

​Тя отговори!​​— Кира, Антон от Полянск се обажда. Намерих ти обицата!

​— Антон, толкова съм щастлива!

​— Ще ти я донеса. Кажи ми адреса си — помоли той.

​— По-добре ми кажи с кой влак ще дойдеш, ще те посрещна.

Така беше. Връщане назад вече нямаше. Антон провери в интернет разписанията на влаковете за Новогорск. Междувременно потърси диван на различните сайтове. Щом се върне, ще го поръча.

През целия път мислеше за Кира, спомняше си онази нощ. Сега ще я види. А ако нищо не се получи? Радостта и вълнението се редуваха със съмнения. Беше минала цяла година. Ами ако вече има годеник?

На гарата слезе от вагона и веднага я видя, такава, каквато я беше запомнил — дребничка, нежна, с купчина къдрави коси. Може ли нещо да се е променило след година? Всичко!

Известно време се гледаха мълчаливо, после Кира се приближи и го прегърна. Така си останаха, докато платформата напълно не опустя.

​— Знам, че си имал годеница — каза тя.

​— Откъде? И защо „имал“?

​— Пристигнах в Полянск три месеца по-късно. Твоята баба ми каза. Не си се оженил, иначе нямаше да дойдеш при мен. Пожелах на баба ти да не ти казва.

​— Сватба няма да има. Опитах се да те забравя. А после намерих твоята обица. Много навреме, трябва да кажа. Тя се търкулна право пред краката ми. Разбрах, че това е знак. И ето, дойдох. Исках да ти купя същите обеци, после си спомних, че това е талисман.

Така обицата се намери много навреме и спаси Антон от брак с Вика. Някакво време двамата с Кира се виждаха от време на време. Или той ходеше при нея, или тя при него. Накрая той се осмели, премести се в Новогорск и си намери работа.

На сватбата Кира носеше същите обеци. Те станаха техният общ талисман. Мама хареса Кира. А след това се преместиха в Полянск, в същия апартамент, където всичко започна…

„Ще бъда твоето ребро, което винаги ще е под сърцето ти, и ще запазя любовта си завинаги. Ще бъда онази, която ще бъде достойно продължение на рода ти. Вярвам в теб. До скоро, любов моя…“

„Писмо до бъдещия съпруг“ Непознат автор

„Когато обичаш, не искаш да пиеш друга вода, освен тази, която намираш в любимия извор. В брак без любов, по-малко от два месеца, водата на извора става горчива“

Стендал

Дереккөз