…
Когато настъпи утрото, градът вече се пробуждаше от съня си. Над покривите на къщите се издигаше лека мъгла, а улиците постепенно се изпълваха с живот — тук-там се чуваха гласове, хлопания на врати, тропот на стъпки и далечен звън от трамвай. Въздухът носеше лека прохлада, но слънцето бавно се изкачваше над хоризонта и постепенно затопляше каменните фасади.
На ъгъла на улицата стоеше Анна. Беше облечена в светъл шлифер, а в ръката ѝ — тъмна кожена чанта. Тя наблюдаваше как минаващите хора се разминават, сякаш част от някакъв невидим ритъм. Очите ѝ обхождаха лицата на минувачите, но в тях нямаше разпознаване — само очакване. Тя беше дошла по-рано, както обикновено, вярвайки, че точността е въпрос на дисциплина, а не на навик.
— Все още го няма… — прошепна тя, без да осъзнава, че го казва на глас.
Минувачи я заобикаляха, някои я поглеждаха бегло, други изобщо не я забелязваха. Анна отмести поглед към часовника на кулата отсреща — стрелките показваха осем и пет. Стисна чантата по-силно и се облегна леко на стената. Мислите ѝ се блъскаха в спомени, в разговори от миналото, в обещания, които все още не бяха изпълнени.
Малко по-късно в далечината се появи позната фигура. Стъпките му бяха уверени, но не бързаше. Когато се доближи, Анна вече се беше изправила и го гледаше втренчено. Той свали шапката си и се усмихна леко, сякаш между тях не бе минало време.
— Извинявай, задържаха ме — каза той, но гласът му не издаваше угризение, а по-скоро утеха.
— Знаеш, че не обичам да чакам — отвърна тя тихо, но в тона ѝ нямаше упрек, само умора.
Те тръгнаха бавно по улицата, рамо до рамо, без да бързат. От двете страни животът течеше в познатия си ритъм — търговци подреждаха сергиите си, деца тичаха след топката си, а възрастни хора се поздравяваха с кимване.
— Мислиш ли, че още има смисъл? — попита тя след известно мълчание, без да го поглежда.
Той не ѝ отговори веднага. Замисли се, вдиша дълбоко и чак тогава каза:
— Смисълът не изчезва сам. Ние го губим, когато спрем да го търсим.
Анна кимна леко. В този момент слънцето най-сетне огря улицата, а сенките се отдръпнаха назад. Продължиха напред — без план, без посока, но поне заедно.
