— Ето ни, скъпа! Най-сетне пристигнахме. Отсега нататък ще живеем като едно голямо, сплотено семейство!
Тя се усмихна колебливо, докато излизаше от колата и хвърляше поглед към новия дом. Високите прозорци и светлата фасада едва ли криеха уют, но той изглеждаше толкова щастлив, че тя не посмя да изрази съмнение.
— Надявам се, че ще ни хареса тук — прошепна тя, почти на себе си.
— Ще свикнеш. Всичко ще бъде наред — уверено отговори той, като я прегърна през раменете. — Вече няма да сме разделени. Това е ново начало за всички ни.
На прага ги посрещна възрастна жена с топла усмивка и леко разтреперани ръце. До нея стоеше момиче — около десетгодишно, с дълга тъмна плитка и изпитателен поглед.
— Добре дошли! — каза жената с глас, в който прозвуча и вълнение, и леко напрежение. — Толкова се радваме, че сте тук.
— Радостта е взаимна — отвърна той, като пристъпи напред. — Това е Анна, моята съпруга.
Анна кимна леко и се усмихна. Тя усещаше как напрежението в гърдите ѝ се засилва, но се бореше да изглежда ведра. Беше ѝ трудно да се отпусне сред непознати, още повече когато усещаше, че погледите ги следят.
— А това е Лиза — представи момичето жената. — Много е любопитна. От сутринта пита кога ще пристигнете.
Момичето мълчаливо протегна ръка. Анна я пое внимателно, без да знае какво още се очаква от нея. Детето не се усмихна, но и не отмести очи.
— Ще ви покажем стаите — каза жената и тръгна напред, а останалите я последваха. Коридорът беше дълъг, с високи тавани и миришеше на старо дърво и нещо леко сладникаво. Всеки звук от стъпките отекваше в тишината.
— Тук ще е вашата стая — посочи жената към една от вратите. — Надявам се, че ще се чувствате удобно. Ако имате нужда от нещо — само кажете.
— Благодарим ви — отвърна Анна тихо. — Много е красиво.
Тя влезе вътре, остави багажа си до стената и се приближи до прозореца. Навън се виждаше градина, в която люлеещ се стол леко се поклащаше от вятъра. Всичко изглеждаше спокойно, почти идилично, но усещането за непознато не я напускаше.
— Как ти се струва? — попита той, като я приближи.
— Твърде различно е — призна тя, без да се обръща. — Но ще се старая.
— Не си сама. Вече сме заедно — прошепна той и я прегърна. — Ще се справим.
