— Ето ни, скъпа! Оттук нататък ще живеем като едно голямо, сплотено семейство! — възкликна с ентусиазъм Елена Николова, прекрачвайки прага на апартамента, придружена от два обемни куфара. Ива Георгиева замръзна на вратата на спалнята, неспособна да повярва на очите си. Съпругът ѝ, Даниел Тодоров, се суетеше зад майка си, избягвайки да срещне погледа на жена си. В стомаха на Ива се сви болезнен възел — този поглед на вина ѝ беше твърде познат. Знаеше, че Даниел отново е взел решение зад гърба ѝ, и беше сигурна, че няма да ѝ хареса.
Само преди час с усмивка приготвяше вечеря, очаквайки спокоен и уютен семейен край на седмицата. А сега пред нея стоеше свекърва ѝ с багаж, който категорично не изглеждаше предназначен за кратък престой, а за дългосрочно настаняване. Елена вече се оглеждаше наоколо с поглед на домакиня, кимайки одобрително.
— Дани, миличък, занеси багажа ми в моята стая, — нареди тя с тон, който не допускаше възражения, докато сваляше палтото си.
— В коя стая? — попита тихо Ива, въпреки че вече се досещаше какъв ще е отговорът.
Апартаментът им имаше три стаи, като само една беше свободна — същата, която Ива и Даниел старателно подготвяха за бъдещото си дете. С нежно жълти тапети с мечета, ново креватче и скрин, пълен с дрешки — всичко бе подготвено с грижа и обич за бебето, което Ива носеше в утробата си вече пети месец.
— Как в коя? Тази вдясно по коридора. Дани каза, че още не е обзаведена, — отвърна безгрижно Елена, насочвайки се към кухнята. — О, какво има за вечеря? Само да не е от онези ваши модерни пасти? Донесох домашна консерва — ще приготвя нещо истинско.
Ива се обърна към съпруга си. Той стоеше все още с куфарите, а в очите му се четеше мълчалива молба за съчувствие.
— Дани, може ли за малко? — каза тя спокойно и тръгна към спалнята им.
Той я последва мълчаливо, оставяйки багажа в антрето. Щом вратата се затвори, Ива застана срещу него с ръце, скръстени пред гърдите. Говореше тихо — не искаше свекърва ѝ да чуе разговора още в първите минути от престоя ѝ.
— Ще ми обясниш ли какво става? Защо майка ти е тук с толкова багаж?
Даниел въздъхна тежко и седна на ръба на леглото. Изглеждаше изтощен, и за кратко Ива усети жал. Но моментът не допускаше слабост.
— Иве, положението е сложно. Помниш ли, разказвах ти за съседите ѝ отгоре? Започнали са основен ремонт — шум, прах, пълен хаос. Помоли ме да остане при нас за няколко седмици, докато приключат по-грубите работи.
— Няколко седмици?! — повтори Ива, разтреперана от възмущение. — И не можа поне да ми кажеш? Да се подготвя, да знам!
— Опитах се, наистина. Но тя ми се обади тази сутрин — разплакана, казваше, че не издържа повече. Не можах да ѝ откажа, разбери ме.
Ива затвори очи, опитвайки се да овладее надигащите се емоции. Бременността ѝ правеше по-чувствителна от обикновено, и в този миг ѝ се прииска просто да избухне в сълзи. Но знаеше, че сълзите няма да решат нищо.
— Проблемът не е в това, че искаш да помогнеш на майка си. А в това, че вземаш решения, които засягат и мен, без изобщо да се консултираш. И още нещо — детската стая?! Съвсем сериозно?
— А къде другаде? Има още четири месеца до раждането, стаята така или иначе е празна…
— Там е креватчето, което избирахме с часове! Скринът, който ти сам сглоби! Всичко сме подготвяли с любов!
— Можем временно да ги преместим в нашата спалня или в хола…
— Не, Даниел. Не. Това е нашият дом, нашият живот. И тази стая е за нашето дете. Не за гости.
В този момент вратата се отвори и Елена Николова се появи на прага с израз на неодобрение.
— Всичко чувам, между другото! Ива, мила, не ме изкарвай натрапница. Аз съм майката на Даниел, и баба на вашето дете. Имам пълното право да съм тук.
Думата „право“ прозвуча като удар. Ива се изправи и погледна свекърва си в очите.
— Никой не ви гони. Просто ми се щеше, че такива решения да се обсъждат, а не да ми се сервират изневиделица.
— А какво има за обсъждане? Родният син да приюти майка си — това не подлежи на дискусия. Навремето това беше нещо естествено. Семейството е над всичко.
Обърна се към сина си:
— Занеси ми куфарите, че гърбът ме боли. И кажи на жена си да не се цупи — не ѝ отива.
С тези думи се върна в кухнята, където скоро се чуха шумовете на тенджери и мърморене на тема „как вече младите не умеят да готвят“.
Даниел стана, но отклоняваше погледа си от Ива.
— Иве, моля те… Само няколко седмици. Издържи…
Той излезе, оставяйки я сама. Ива се отпусна на ръба на леглото, поставяйки ръка върху коремчето си. Бебето помръдна, сякаш усети вълнението ѝ.
— Ще се справим, мъниче, — прошепна тя. — Мама ще измисли нещо.
Следващите дни се превърнаха в изпитание. Елена Николова се държеше, сякаш винаги е живяла там. Пренареди кухненските шкафове, размести кърпите в банята, а в хладилника въведе свой ред.
— Ива, месото не се съхранява така. Долу трябва да е, не във фризера. Там всичко си губи витамините.
— Но ние пазаруваме за седмицата. Ако не го замразим, ще се развали.
— Ето това е проблемът на младите — мързел. Всеки ден трябва да се купува прясно. Само така се готви с вкус и грижа за здравето.
Ива прехапа устна. Беше безсмислено да спори — Елена не търпеше възражения. Но най-болезненото бе, че свекърва ѝ постепенно превзе детската. Разглоби креватчето и го изнесе, защото ѝ пречело. Скринът беше преместен и вече пълен с нейните дрехи. По стените окачи собствени снимки.
Когато Ива се прибра и видя всичко това, не издържа.
— Даниел! — извика тя. Той вдигна поглед от лаптопа и по лицето ѝ разбра, че идва буря.
— Иве, моля те, спокойно…
— Спокойно? Майка ти е изнесла креватчето на нашето дете! Това ли е твоето „само няколко седмици“?
В този миг Елена се появи с чаша чай.
— Какво са тези викове? В твоето положение не е добре да се ядосваш.
— А в моето положение е напълно нормално да гледам как някой разрушава детската стая?
Елена постави чашата с трясък.
— Я да изясним нещо. Това не е само твоето дете — и моят внук е. Имам право да съм тук. А ти, вместо да викаш, се замисли как се храниш. Все полуфабрикати ядете!
— Работя! Нямам възможност да готвя като по рецепти!
— И каква майка ще си така? Аз на твоята възраст вече трима отглеждах!
Това беше капката. Ива не се сдържа.
— Ще бъда прекрасна майка! И не вие ще ми казвате как да живея в собствения си дом!
— В твоя дом? — изненада се Елена и се обърна към сина си. — Чу ли, Дани? Това било само нейният дом!
Даниел се изправи, опитвайки се да ги усмири.
— Мамо, Иве, нека не се караме…
— Не, нека си каже всичко! — отсече Елена. — Ужасна свекърва съм, нали така? Дошла съм при сина си и изведнъж — никой не ме иска!
— Не сте на гости! Заселихте се тук! Разглобихте детската, всичко е под ваш контрол! — гласът на Ива се пречупи.
— Престани с истерията! — изригна Даниел. — Това е майка ми и ще остане, докато е нужно!
Ива го погледна като непознат.
— Ясно. Съвсем ясно.
Тя се обърна, влезе в спалнята и заключи вратата след себе си. Даниел опита да я последва, но чу ключалката.
— Иве, отвори! Моля те, да поговорим!
— Иди при мама, Дани. Тя те чака.
През следващите дни между тях цареше мълчание. Ива излизаше рано, връщаше се късно и се заключваше. Елена се чувстваше победителка — готвеше вечери, раздаваше съвети и окончателно се настани в детската.
На петия ден Ива реши. Изчака Даниел да излезе, взе отпуск и започна да събира най-необходимото — дрехи, документи, детски неща. Елена я свари насред подготовката.
— Какво правиш?
— Заминавам при родителите си.
— Ти си бременна! Не можеш да тръгнеш така!
— Мога. При хора, които ме уважават.
— Това е лудост! Дани ще полудее!
— Той направи своя избор. Аз също.
— Кой те унижава?
— Вие. Още от първия ден ми показахте, че мнението ми не струва. Разрушихте детската. Критикувахте всичко. А Даниел — той ви позволи.
— Аз исках да помогна!
— Вашият опит е ваш. Моето семейство — мое. И искам да го градя с любов и уважение.
Ива закопча чантата и се отправи към вратата. На прага се обърна:
— Кажете му, че съм при родителите си. Ако иска — нека се обади.
Елена остана в антрето, онемяла. Снахата си тръгна. Заради нея.
Когато Даниел се прибра, майка му го посрещна със сълзи.
— Ива си тръгна! Отиде при родителите си!
— Как така? Защо?
— Не знам! Говореше за уважение, за детската… Аз само исках да помогна!
Даниел се втурна в спалнята. Шкафът бе опразнен, козметиката я нямаше. На възглавницата имаше бележка:
„Дани, при родителите си съм. Помисли кое семейство искаш — с мен и детето ни, или с мама. Ти решаваш.“
Той се срина на леглото, с глава в ръце. Как се стигна дотук? Нали просто искаше да помогне на мама…
