— Тези инвестиции — прекъсна я Румяна Николова — са покрити от общия бюджет, но собствеността върху апартамента остава изцяло на моята клиентка. Освен това Иван Тодоров е дал нотариално заверено съгласие, че не предявява претенции към имота. Копие от този документ е приложено към делото.
Съдията издаде кратко, замислено „хмм“. Мария се обърна към Иван. Лицето му бе побеляло, сякаш някой бе изтеглил въздуха от дробовете му. Даниела го гледаше съсредоточено, очите ѝ бяха като остриета. Изражението ѝ спокойно можеше да послужи за предупреждение в метрото: „Внимание, измамник“.
— Имате ли какво да добавите? — обърна се съдията към Иван.
Той се изправи. Замълча. Покашля се леко. Погледна Мария — първо устните ѝ, после очите. И наведе поглед.
— Не — прошепна тихо. — Всичко е вярно.
Даниела избухна така, сякаш празнуваха Нова година в Пекин.
— Какво?! Но ти ми каза, че… Обеща ми! Че ще вземеш този скапан апартамент! Излъга ме, Иван?!
— Госпожо Георгиева, моля напуснете залата — каза спокойно съдията, а Румяна Николова се наведе към Мария и с усмивка промълви:
— За тях всичко приключи.
Мария стоеше неподвижно. Сякаш играеше последната си сцена на сцената, знаейки, че публиката вече аплодира.
— С настоящото решение съдът признава правото на собственост на Мария Петрова. Искът на Иван Тодоров се отхвърля изцяло.
Нещо в нея като че ли се отприщи. Като катинар, който дълго е държал заключени болката, страха и тревогата. Тя се изправи, благодари на съда и тръгна към вратата.
В коридора я настигна Даниела — босонога, с разрошена коса и лице, което излъчваше единствено поражение.
— Горда си, нали? Мислиш, че излезе победителка?
Мария се обърна към нея. Бавно, уверено. С поглед на човек, който знае колко усилия е струвало да постигне това спокойствие.
— Не, Даниела. Не съм спечелила. Просто не загубих. А това, поне за начало, е достатъчно.
— Той пак ще се върне при мен.
— Тогава те съветвам: скрий си ценностите и не изпускай нищо от очи. Той умее да наранява дори с усмивка.
— Самообичаш се прекалено, а?
— Не. Свободна съм, Даниела. Опитай и ти. Свободата е заразна.
И тръгна по коридора, без да се обърне назад.
Даниела остана сама, застинала като забравено лале на тротоара след празника на жената.
Мария пое по улицата. Слънцето я галеше с топлината си. В ръката ѝ — чаша кафе, в чантата — документи. В мислите ѝ — тишина.
Звънна телефонът. На дисплея — Румяна Николова.
— Мария, справи се чудесно. И между другото — имам позната, която търси интериорен дизайнер. Управа на агенция е, с влияние. Можеш да възстановиш студиото си, ако решиш. Вече говорих с нея за теб.
Мария се засмя.
— Е, значи ще трябва да започна да живея отново, така ли?
— Точно така, мила. И то красиво.
Мария продължи напред. Вече не просто бивша съпруга. Не нечие минало. А жена, пред която животът отново се разгръщаше.
Свободата не се взема на изплащане.
Край.
