Мария вдигна поглед и се изправи. Въздухът между тях се изпълни с напрежение — онзи особен вид тишина, която предшества буря и наелектризира всичко наоколо.
— Искам да си върна това, което ми беше отнето. Но не теб. Себе си.
Той все още стоеше прекалено близо. Толкова близо, че ароматът на парфюма му се смесваше с мириса на отминали мигове — онези, които не изчезват дори след най-щателното прочистване.
Наведе се и докосна с устни бузата ѝ. Целувката беше бавна, ефирна — като молба без думи.
Тя не се отдръпна. Но и не отвърна. Само срещна погледа му — спокоен, но несъгласен.
— Странно. Някога подобно докосване ме караше да се свивам отвътре. А сега — мълчание. Все едно не мен целуваш, а сянката на жената, която бях преди теб.
Иван отстъпи назад.
— Не можеш да си представиш колко ми е тежко без теб.
— Мога. Но знаеш ли кое е още по-болезнено? Да си с някого, който едновременно те целува и те мами.
— Даниела вече не е част от живота ми.
— Така ли? — усмихна се тя. — Или просто се е скрила в кухнята и брои лъжички?
— Това няма значение. Не заради нея съм тук. Искам да си върнеш доверието ми. Да възстановим всичко. Да започнем отначало.
Мария отново седна, преметна крак върху крак. Халатът се разтвори леко и разкри бедрото ѝ. Погледът му не пропусна този детайл. Разбира се, че не го пропусна.
— Надявам се разбираш, — каза тя, вторачена в очите му, — дори и да те простя, няма да се върна към онова, което бях. Няма да пера чорапите ти и да се преструвам, че не си ме предал. Аз съм друга, Иван. Вече не съм онази съпруга, която се страхува от самотата.
Той се приближи, седна до нея и хвана ръката ѝ.
— Готов съм на всичко. Ще се променя. Ще се боря. Дори ще се преместя, ако трябва. Само дай знак.
Тя го гледаше известно време. После се усмихна — с насмешка и умора. Усмивката на човек, който е прощавал твърде често и е получавал твърде малко в замяна.
— Само не забравяй, че този апартамент е мой. Както и решението. А ето го и него: сега ставаш, тръгваш си и започваш живота си наново. Без мен. Без нас. Защото втори сезон на тази трагикомедия няма да има.
Той разбра. Видя се по начина, по който раменете му се отпуснаха. Как стана. Без излишни думи. Без сцени. Само със сак, пълен със съжаление, което сам си беше донесъл.
— Сбогом, Мария — каза той на излизане.
— На добър час, Иван. Желая ти всичко да се нареди. Но без мен.
Вратата се затвори.
Мария се приближи към огледалото. Вгледа се в отражението си.
„Върна се,“ — прошепна. — „А сега — живей. Както искаш. Без страх. Без него. И без лъжи.“
Мария стоеше пред огледалото, закопчавайки бялата си блуза. С яка като на прокурор от онези филми, в които героинята винаги печели в последната сцена. Косата ѝ бе прибрана, устните — в наситен червен цвят, а в очите ѝ липсваше всякакво колебание.
— Ако самоувереността имаше аромат, — промълви тя, — щеше да ухае на Dior и на жена, която е получила възмездие.
Съдебната зала беше малка, пропита с мирис на хартия, разочарование и евтини костюми. Иван седеше вляво, свит като хлебче в найлонова опаковка. До него — Даниела Георгиева. Разбира се, блондинка. С тесни очи, стиснати устни и нокти, остри като подпис върху присъда без мастило.
Срещу тях бе Мария. До нея стоеше адвокатката ѝ — Румяна Николова. Жена, която дори по пижама би изглеждала като прокурор. Строга, делова, с глас, който може да огъне пирон. При нейното „възразявам“ дори случаен минувач би се почувствал виновен.
Съдийката — уморена жена с поглед, който казва „това вече съм го виждала“. Но когато очите ѝ срещнаха тези на Мария, нещо в нея се промени. Не от съжаление. От усещане за справедливост.
— Уважаеми съд, — започна Румяна Николова, изправяйки се, — искът ни е ясен. Въпросният апартамент е дарен на Мария Петрова от родителите ѝ преди брака. Всички документи са приложени по делото. Налице е нотариален акт за собственост. Следователно, имотът не представлява съвместно придобито имущество.
— Извинете! — изправи се Даниела Георгиева. — По време на брака съпрузите извършваха ремонт, закупуваха обзавеждане, водеха общо домакинство. Тези вложения…
