— Мария… — обърна се той. — Той наистина вярва, че заслужаваш всичко това.
Мария повдигна вежди:
— А той е убеден, че е достоен за мен. Всеки си има своите илюзии.
Даниела си тръгна.
А Мария остана в коридора, застинала на място, със същия онзи поглед, който не издава вик, но всяка клетка в тялото ти гори — защото стискаш папки, а не оръжие.
Телефонът иззвъня. На екрана — „Румяна Николова“.
— Какво ще кажеш, Марийке? — гласът на адвокатката бе бодър и сух, като питието, което отдавна е изгубило мехурчета. — Приготвяш се за битка?
— Не, Лена. Не за битка. За триумф.
Иван се появи така, както комарите се мъкнат през юли — неканен, неподходящ, досаден. Спря пред блока с лъскав „Туарег“, облечен в костюм от дизайнер, чието име Мария трудно би произнесла от първия път. Макар някога да му е гладяла ризите и да е знаела къде точно плата е отстъпил или подмишницата предателски се е овлажнила.
Изкачи стъпалата до апартамента и почука. Не позвъни, не писа, не предупреди — както винаги: налага се, без покана, сякаш това е най-естественото нещо.
Мария открехна вратата, оставяйки верижката. Без грим, в лек халат, под който нямаше нищо. Косата ѝ бе леко разрошена, устните — с отпечатъка на чаша вино, налята с надеждата за сън, който така и не дойде.
— Здрасти, Марийке, — каза Иван, сякаш раздялата им е била просто кратко отклонение към различни спа курорти.
— Привет. Паметта ти май те е изоставила? Днес не приемаме гости.
— Искам да поговорим. Без адвокатски игри, без документи. Без тази пародия.
Мария го изгледа през тесния отвор на вратата.
— Това ти го наричаш пародия? Скъпи, това е трагедия. И ти си в нея — незначителна второстепенна роля. Добре, влизай. Но те предупреждавам — в банята ми има мъж. От порцелан е, но гледа с укор.
Иван прекрачи прага с усмивка, оглеждайки помещението така, сякаш все още му принадлежи. Сякаш тя все още му принадлежи.
— Не си се променила, — отбеляза той, навлизайки в хола.
— Да, за съжаление, нямам функция „обнови до по-наивна версия“.
Мария се насочи към кухнята, взе две чаши.
— Ще пиеш ли вино?
— Изненадай ме.
Тя наля и му подаде чашата, после седна срещу него. Халатът ѝ леко се разтвори, повече отколкото е редно, но тя не го оправи — нека гледа. Да види какво е изгубил. Какво вече не може да има. И никога няма да си върне.
— Не исках нещата да приключат по този начин, — каза той, съсредоточен в чашата си.
— Наистина? А как си го представяше? Да поканя Даниела на кафе и да ѝ отстъпя едно рафтче в гардероба?
Погледът му се впи в нея — дълго, с онзи израз, който някога я караше да настръхва. Някога. А сега?
Сега усещаше само досада и добре познатото усещане за празнина.
— Знаеш, че тогава бях… объркан. Всичкият този натиск, работата, а ти… ти започна да ми се струваш като някой чужд…
— Класиката. „Ти се промени“. Това винаги е извинението, когато искат да се озоват в друго легло. После се опитват да открият в други жени „нея“ — онази, която вече веднъж са изгубили.
Той отпи. Млъкна. След миг се изправи, приближи се. Надвеси се над нея.
— А ти още ме искаш, — прошепна. — Усещам го.
