Мария се събуди в неделя от яростното натискане на кодовата брава на входната врата. Някой натискаше бутоните с такава настойчивост, все едно банкоматът беше отказал да му изплати заплатата. Тя скочи от леглото — по стара тениска, с рошава коса вързана на върха на главата и подпухнали очи, сякаш се бе върнала от нощен маратон в клуб. Заопипва пода, нахлузи първите шорти, които намери, затича се към вратата и надникна през шпионката.
На прага стоеше тя — с чанта през рамо и кожена папка под мишница. Даниела Георгиева. Адвокат. На същия този Иван. Да, онзи бивш. И, както се оказа, на жената, която сега заемаше нейното място.
— Добро утро, Мария Петрова — изрече тя хладно, с интонация, напомняща медицинска сестра, която съобщава резултати от тежко изследване.
Без да каже дума, Мария отключи.
— Влизай, щом толкова настояваш — кимна тя с ирония, като че поканата беше за последно желание.
Даниела прекрачи прага и започна да оглежда помещението с професионална резервираност. Мария веднага усети — идва буря от юридически клишета, миришещи на нова папка за документи.
— Представлявам интересите на Иван Тодоров. Подаден е иск за подялба на имущество, придобито по време на брака.
Мария издиша тежко и се облегна на перваза на прозореца.
— Какво, от толкова любов към теб му е просветнало правното мислене? Или просто реши да ме довърши, преди още да съм се съвзела?
— Не съм тук да коментирам лични отношения — отвърна Даниела с безизразен глас.
— Жалко. Ако поне малко разбираше от лични неща, нямаше да спиш с мъж, чиято четка за зъби още стои в банята ми.
Даниела не реагира и продължи:
— Според него, апартаментът е придобит по време на брака, което означава, че подлежи на разделяне.
Мария изсвири с уста.
— Напълно е загубил представа за реалността. Този апартамент ми беше подарен от родителите за тридесетия ми рожден ден. Това беше преди него, преди брака, преди всичко.
— Имаш ли документи за това?
Погледът на Даниела напомняше на библиотекарка, готова да извика охраната за изгубена книга.
Мария се обърна, протегна ръка към рафта и извади стара пластмасова папка, скрита зад готварска книга с рецепти за гурме елда. Макар и износена, вътре се криеше най-важното — нотариално заверено дарение. Апартаментът — подарък. Преди брака. Всичко черно на бяло — подписи, печати, без възможност за съмнение.
— Заповядай, разгледай си. Само не ближи страниците — още ги обичам.
Даниела прелисти документите с лице, което не издаваше нищо. Минутата, докато четеше, натежа в стаята като тишината пред кабинета на психотерапевт.
— Това променя ситуацията… — каза тя тихо, с леко трептене в гласа. — Но Иван твърди, че е инвестирал в ремонта. С пари.
— Купи умивалник два пъти. По промоция. И изнесе боклука една вечер — срещу обещание, че няма да го критикувам цяла седмица. Това беше цялото му „участие“.
Мария се приближи и се облегна на облегалката на най-близкия стол.
— Знаеш ли, Даниелче, чудесно е, че си му адвокат, любовница и, по слухове, стопанка на новата му вила. Но ако някога си обичала толкова, че да се заровиш в три ипотеки, две предателства и едно искрено „обичам“, ще проумееш — в момента просто изпълняваш нечия злоба. Чужда. Гнусна. И накрая ще я платиш сама.
Даниела замълча. Въздухът между тях натежа. Мария усети умора, не от разговора, а от всичко, което бе преживяла.
— Знаеш ли — заговори по-тихо — не си първата, която се появява с куп документи и лице, изсечено като от бетон. Преди теб мина съдия. Преди него — нотариус. А още по-рано — онази от данъчната, дето също твърдеше, че съм му съсипала живота. Какво да се прави — добре дошла в редицата. Ъгълът е с кафемашина, но не прави капучино. Само търпение.
— Мария — обади се Даниела, този път без предишната си твърдост — и аз не съм направена от камък.
— А би трябвало. В момента си неговият щит. Неговата ограда. Законният му начин да ми го върне, че не му простих. Не съжалявам. И не тъгувам.
Даниела събра документите обратно. Движенията ѝ бяха бавни, почти деликатни.
— Ще му предам, че всичко по документите е изрядно. Мисля, че трябва да говорите лично.
— Не виждам смисъл. Последният ни разговор приключи, когато се опита да изнесе креслото, заби се в касата и почти си счупи носа. Символично беше — не бих го повтаряла.
Даниела се изправи. Тръгна към вратата, но спря.
