— Така ли било? — Елена се приближи с бавни крачки. — А ти би ли могла да се разделиш с последното, само защото „татко бил добър“? Добре тогава. Аз ще се разделя. С безсънните си нощи. С всички сълзи. С онзи ужас, когато не знаех дали ще имаме пари за твоите лекарства. Опитай се ти да се откажеш от това, Надя. Не ти ли е трудно?
Мълчанието натежа в залата — сякаш някой бе изключил самия живот. Съдията се прокашля леко.
— Съдът ще се оттегли, за да вземе решение.
Минаха двайсет минути. Елена седеше неподвижно, с пръсти, стиснали здраво каишката на чантата. Ирина пишеше нещо със съсредоточено изражение и спокойствие в погледа. Димитър нервно си играеше с телефона. Надя беше застинала, вперила поглед в отсрещната стена.
Съдебният състав се върна. Съдията се изправи и обяви:
— По отношение на имуществото — апартаментът не подлежи на подялба, тъй като е дарен преди сключването на брака. Искът на Димитър Борисов се отхвърля. По насрещния иск: задължението по кредита, регистриран на името на Елена Ивановна и използван от Димитър Борисов, следва да бъде изплатено изцяло от ответника.
Димитър изгуби цвета на лицето си. Ирина му хвърли намигване. Надя не каза и дума.
Когато всички се изтеглиха от съдебната зала, Елена се приближи до дъщеря си. Без обвинение, само с болка в очите.
— Не дойде при мен. Избра него. Защо?
— Ти винаги си изглеждала… непоклатима. Бях сигурна, че ще се справиш. А той… Той се молеше. Плачеше.
— Надя, да си силна не значи, че си направена от стомана. Аз не съм временен подслон, където се живее, докато е удобно, и се напуска, щом стане скучно.
Надя се разплака. За пръв път от месеци.
Три месеца по-късно Елена продаде споменатия апартамент. Закупи си ново жилище — по-скромно, но уютно. По-близо до центъра. По-близо до живота, в който вече няма място за хора, обичащи единствено себе си. Остави работата си в библиотеката и започна в юридическата кантора, където работеше Ирина — в отдела по обслужване на клиенти. Да, на малко над петдесет. Защото всичко е възможно. Особено когато искаш да започнеш отначало.
— Мислех, че след петдесет животът тръгва надолу — сподели тя веднъж с Ирина.
— Не. След петдесет свършват „трябва“ и започват „искам“. А ти, между другото, го заслужаваш.
Край.
