Елена прекрачи прага на съдебната зала, облечена в палтото, което някога бе избрала с мисълта за общ живот. Сега то бе останало като свидетелство за всичко преживяно – и за силата да се изправиш след всяко падане. До нея вървеше Ирина – хладнокръвна, съсредоточена, с папка под ръка, сякаш не към съд отиваше, а на защита на дисертация със заглавие „Оцеляване при рецидивен бивш, припомнил си интимности от времето, когато споделяхме дори лъжицата“.
Димитър вече беше заел мястото си. До него – адвокат, мъж със строго лице, напомнящо чиновник от края на миналия век. Същият тип, който вероятно още съхранява гардероб с огледала и глобус с отварящ се капак в хола. Надя също беше там. До баща си – като на родителска среща. Дори плитката ѝ изглеждаше предателски подредена, сякаш специално сресана за днешния конфликт.
Елена спря и се загледа в дъщеря си. Гледаха се дълго. Надя задържа погледа ѝ, но после го отклони. Изборът ѝ бе направен – и това пронизваше по-болезнено от всяко дело.
— Готова ли си? — попита тихо Ирина, като разтвори папката.
— Родих дете, което вярва, че трябва да отстъпя апартамента на баща ѝ. Разбира се, че съм готова. За битка. Желателно — с победа.
Заседанието започна. Съдията — жена на около четиридесет, с изражение на човек, който ежедневно се справя с по три дела и една бутилка валериан. Слушаше внимателно, кимаше, водеше си бележки. Димитър говореше с лекота, сякаш всяка дума му беше репетиран дъх. Разказваше как е участвал в ремонта, купувал обзавеждане, как въпросният апартамент бил „резултат от съвместни усилия“.
Елена едва се удържа да не избухне.
— „Резултат“?! — не се сдържа тя, — Сериозно? Най-много да си занесъл една етажерка от Икеа, и то — на вноски. А аз получих този апартамент от родителите си, които живееха там още по времето на Брежнев, и сама го обновявах. Бременна. Докато ти се представяше за предприемач с „блестящо бъдеще“ и кредитно досие, сякаш извадено от криминален сериал.
Съдията повдигна вежди. Адвокатът на Димитър понечи да се намеси, но Ирина вече бе поела инициативата.
— Уважаеми съд, представяме договор за дарение, издаден на името на Елена Иванова пет години преди сключването на брака. Съответно, имотът не попада в обхвата на съвместно придобити активи. В допълнение, прилагаме документи, които доказват, че кредитът, оформен на името на Елена Иванова, всъщност е използван от Димитър Борисов. След развода той е прекратил всякакви плащания по него.
Съдията се пооживи. Надя продължаваше да избягва погледа на майка си. Излъчваше нетърпение – приличаше на човек, който просто чака това да приключи, за да отиде в кафене и да качи история с надпис „Понякога родителите трябва просто да престанат да си разкъсват гърлата“.
Когато думата отново беше дадена на Димитър, той се впусна в монолог за „морално обезщетение“, за „много съвместни години“, за „общото дете“, което „има право да види справедливостта възтържествувала“.
Елена не се сдържа — изправи се с решителност.
— Може ли да кажа нещо? Само няколко думи. От името на една майка, една жена и един човек, когото се опитват да изритат на улицата. Когато той си тръгна, не останах просто сама. Наследих и неговите кредити, и дъщеря си, която внезапно реши, че татко винаги е бил прав. Работех в библиотека, поемах допълнителни задачи, вечер пекох палачинки, за да закърпим бюджета. А сега той се връща, за да претендира за нещо, което никога не е било негово. И го прави не сам, а чрез чужди ръце. В това число — и ръцете на моето собствено дете.
Надя скочи.
— Мамо, престани! Изкарваш се жертва, но всъщност просто не искаш да делиш! Никога не си искала!
