Елена прочете писмото три пъти. Не защото имаше проблем със зрението — макар че, да, прогресиращият ѝ астигматизъм не беше за подценяване, особено след шест години зад библиотечния щанд и „Война и мир“ в осми шрифт. Истинската причина беше друга — умът ѝ просто отказваше да приеме, че Димитър, бившият ѝ съпруг, настоява за подялба на апартамента. Същият този, който родителите ѝ ѝ бяха завещали. Още преди да се омъжи. Още преди онзи любовен унес с Димитър, който всъщност беше в клинична смърт още от третата година на брака им.
— Напълно е изтрещял… — измърмори Елена, като отмести писмото и механично махна с ръка котката, настанила се върху документа, сякаш това беше най-удобното място за дрямка.
Двайсет минути по-късно входната врата се затръшна. Надя се върна. Дъщеря ѝ. Двайсетгодишна, с категорична осанка и поглед, който ясно показваше, че нещата тепърва започват.
— Получи ли писмото? — подхвана директно, без дори да я поздрави — както си беше обичайно.
— Ами да, положението е такова, че не подхожда „Добро утро, мамо“, а по-скоро „Добър ден, госпожо съдия“ — отвърна с ирония Елена.
— Мамо, може би… може би наистина трябва да се разделите. Все пак татко също е живял там…
— изрече Надя с тон, в който се долавяше едновременно снизхождение и укор. Седна така, сякаш се беше приготвила за дълга лекция по търпение.
— Това сериозно ли ми го казваш? — скочи Елена. — Той живя, яде, хъркаше, взе кредит за кола и го записа на мое име, щото имал „лоша кредитна история“. После си тръгна при някаква блондинка с напомпани устни, която не знае как се прави боб. И сега иска да делим апартамент, в който той влезе, след като аз вече имах диплома в ръка и стоях по прашните килими на родителите ми?
Надя превъртя очи. От баща си беше наследила не само упорития характер, но и способността да остане невъзмутима. От майка си беше взела само навика да ходи до аптеката по пантофи — макар че нейните бяха с ток.
— Държиш се като наранена жена — въздъхна Надя.
— А ти — като негов адвокат с калкулатор вместо сърце. Надя, той ни захвърли. Мен — с дългове, теб — с обещания „всяка събота и неделя“, които станаха „когато не съм зает и не ме боли главата“.
— Мамо, това вече е минало… Истината е, че просто не искаш да се разделиш с апартамента.
— Да, не искам, Надя. Както не искам да се разделям и с евентуална диагноза, ако се гътна утре от инфаркт заради това.
Настъпи мълчание, тежко и лепкаво като недоварена супа. Надя си тръгна без трясък на вратата — все пак беше вече голяма. Но остави емоционален отпечатък, достатъчно силен, за да покаже, че не одобрява.
На следващата сутрин Елена, със стиснати устни и с усещане, че не отива на консултация, а на разстрел, прекрачи прага на адвокатска кантора. Усмихната млада жена, руса, но без изкуствени устни, я покани веднага вътре.
— Елена Иванова, нали? Аз съм Ирина. Хайде да минем направо към същественото. Жилището е било прехвърлено чрез дарение преди сключването на брака, така ли е?
