Родителите реагираха малко странно, когато разбраха, че Мария е останала да живее с дядото.
– А на колко години е тази Мария? – попита бащата с някакво необяснимо подозрение в гласа.
– Май е над шейсет, не съм сигурна, защо питаш? – отвърна майката с недоумение.
– Ами че баща ти се е хванал със стара жена! От черното бяло няма да стане – изрече с презрение той и се обърна към Деси: – Била ли си при баба си в пансиона?
– Как е тя?
Деси често посещаваше баба си в дома за възрастни.
Макар че посещенията ѝ понякога изглеждаха напразни – баба ѝ не винаги я познаваше и често говореше несвързани неща.
– И ние това забелязахме – каза тихо майката.
– А някога имаше толкова бистър ум, за разлика от баща ми – прошепна зловещо бащата. – Хайде, тръгваме до пансиона да се разберем!
Баба седеше в креслото в стаичката си и гледаше през прозореца.
Щом ги видя, се обърна и лицето ѝ светна:
– Васко, Ирина, Десинка, колко е хубаво, че сте дошли всички заедно!
В този момент влезе медицинската сестра и строго ги прекъсна:
– По принцип сега не е време за посещения. Мария Георгиева трябва да приеме лекарствата си.
– А какво точно ѝ давате? – попита бащата.
– Казаха ми, че тук използвате билкови средства. Основното лечение са упражнения, музика, рисуване… Аз съм синът ѝ, имам право да знам какво ѝ давате!
Медсестрата леко се смути:
– Съпругът ѝ спомена, че нощем не спи добре, държи се неспокойно, може да си навреди. Затова ѝ даваме приспивателни, които той сам ѝ е давал, а също и са ѝ били предписани в поликлиниката.
– Аха, значи съпругът ѝ! Значи той я е тъпкал с каквото му падне! – възкликна сърдито бащата. – На стари години напълно е изгубил ума си – решил да се отърве от старата си жена и да си доведе Мария, гледачката!
– Стига вече! Вземаме Мария Георгиева у дома! Деси, Ирина, помагайте на мама да се събере!
Дядото бе посрамено изпратен да живее при Мария. Не оказа никаква съпротива.
Бащата каза, че Мария най-вероятно ще го изгони – без имота не ѝ бил нужен.
– Тогава ще го взема при мен. По-добре, направо да го настаним в пансион! – отсече Димитър Павлович.
След няколко дни Мария Георгиева напълно се възстанови.
Остана само лека отпадналост.
Деси се премести да живее при баба си – вече не изпитваше предишното нежелание да бъде в този апартамент.
Рижко, котаракът, беше на седмото небе.
Беше отслабнал и през цялото време се криеше от новата си стопанка, която явно не понасяше.
Няколко пъти я беше одраскал, когато тя се опитала да го изхвърли, и почти не ядеше.
– Ето, дойде твоето време – каза бабата и погледна Деси с бистри очи, – Стани си тук домакиня, както ти харесва.
– Не, бабо, нека го правим заедно. Искам да ти е добре, да поживееш още дълго, спокойно и щастливо – прегърна я Деси.
– А аз вече се бях примирила… Мислех, че всичко е свършено. Бях изгубила усещането за време, само мъгла в главата… – прошепна тъжно Мария Георгиева.
– Да, бабо, предателството боли, но ние го преживяхме. Отсега нататък в този дом ще има само радост и щастие! – обеща Деси.
– Ще се радвам на теб, мила моя.
Ще ми се да срещнеш добър човек, да не сбъркаш като мен.
И ако живея още малко, да видя правнуци, поне за миг.
– Ще се постарая, бабо. Ще допускам само добри хора в живота си. А при нас вече всичко ще бъде наред – увери я Деси.
