Когато бабата и дядото прехвърлиха апартамента на Деси с дарение, всичките ѝ приятелки не спираха да ѝ завиждат:
— Какъв късмет само имаш!
— Мира не може и за първоначална вноска за едностайно жилище да събере.
— Аз още живея при нашите, за наем пари нямам.
— Теди и мъжът ѝ си плащат за квартира, а на теб ти се падна тристаен ей така — наготово.
— И вече няма да мислиш за жилище — можеш спокойно да се омъжиш, да родиш деца и да си живееш живота! — въздишаше Галя.
— Все пак баба и дядо още живеят в него — възразяваше Деси, макар усещането, че е собственичка, ѝ доставяше радост.
— Е, живеят, ама няма да са вечно — нали са почти на осемдесет?
— Извинявай, че така говоря — поясняваше Галя, — ама докато се дипломираш, докато се омъжиш — знай колко време ще мине още?
— Теди и Мира дават почти половината си заплата всеки месец, а ти вече си уредена — не че ти завиждам, но наистина е чудесно!
Истината е, че баба ѝ и дядо ѝ винаги са ѝ били много скъпи.
Като дете Деси често прекарваше ваканциите при тях, дори си имаше собствена стая.
Жилището за нея беше като втори дом.
Баба ѝ и дядо ѝ обитаваха отделни стаи — така им беше удобно.
Дядото обичаше да майстори, в неговата стая си беше направил нещо като работилничка — с инструменти, малък телевизор и канапе.
До късно се занимаваше с разни неща, а когато го налегнеше сънят, просто се просваше на канапето и заспиваше с леко похъркване.
Баба ѝ пък не можеше да спи, когато той хъркаше.
Освен това тя обожаваше да плете, а котаракът Рижко винаги се сгушваше до нея, дебнейки момента да открадне кълбото прежда.
Стаята ѝ беше уютна и спретната.
При дядото пък беше пълно с интересни неща — по рафтовете имаше всякакви ръчно изработени фигурки, с които Деси обичаше да си играе като малка.
Тя често си мислеше, че баба ѝ и дядо ѝ живеят като в приказка — в хармония и спокойствие.
Съвсем различно от нейните родители, които непрекъснато се караха и я смъмряха.
Но един ден Деси неволно подочу разговор между тях, който я изненада.
— Радвам се, че не си като баща си — каза майка ѝ тихо в кухнята, — той със времето поомекна, но на бедната Мария Георгиева колко пъти ѝ разклащаше нервите! Дори неведнъж бяха на крачка от развод.
— Слава Богу, че не стигнаха дотам — отвърна баща ѝ, — баща ми си е тежък характер, и голям женкар отгоре на всичко.
— Майка ти пък не беше кой знае каква готвачка — той все ѝ намираше кусури.
— Щом видеше прашинка — веднага започваше да мърмори, сравняваше я с други.
— Бяха много различни — тя печелеше повече, а той очакваше да върти домакинството.
— Не мисля, че изобщо я обичаше… — въздъхна майка ѝ, — но както и да е, важното е, че все още са заедно.
В този момент тя зърна Деси и бързо смени темата:
— О, ето я нашата Десинка! Хайде да пием чай, татко ти донесе торта.
— Благодаря, мамо, няма да ям — от тортите се пълнее — отклони предложението Деси.
— О, на теб това не ти е проблем — можеш да ядеш, колкото си искаш, толкова си слаба — засмя се майка ѝ, после я попита:
— Да не си се влюбила?
— Мамоо! — извъртя очи Деси, но всъщност майка ѝ беше уцелила.
Наскоро беше срещнала едно момче.
Иво беше само няколко години по-възрастен от нея, наричаше я „любима малка“ и се държеше грижовно — това ѝ харесваше.
Иво беше самостоятелен, притежаваше собствен онлайн магазин.
Приятелките ѝ също го харесаха, веднага започнаха да намекват:
— Е, Десинка, при теб всичко си върви по ред!
Квартира имаш, скоро ще завършиш, вече ти предложиха работа, а и май и годеник се задава на хоризонта!
