Но със собственото си дишане. Със своя вътрешен ред. С правото си — просто да съществува. Без оправдания. Без обяснения.
***
Две седмици след като Петър напусна, някой започна да троши пощенската кутия във входа.
Мария стоеше в кухнята, белеше мандарина и се заслушваше в шума.
След миг отвори вратата и се изправи лице в лице с Надежда Георгиева.
— Защо ровите из пощата ми?
— Не знаех, че е твоя, — отвърна хладнокръвно свекърва ѝ, сякаш случващото се бе напълно обичайно. — Получих писмо. От Петър. Изпратено на стария адрес. Все пак тук е живял. Затова дойдох.
— Вие сериозно ли? Добре ли сте с акъла?
— Недей да се държиш неуважително с по-възрастните, — гласът на Надежда стана ледено строг. — Имам право да получавам поща тук.
— Само ако сте регистрирана на този адрес. А вие, за щастие, не сте.
Жената се извърна бавно. Погледът ѝ се спря на вратата — нова брава, стабилна.
— Значи сте сменили ключалките. Аха. Знаеш ли, момиче, който сменя ключове, сам си отключва неприятности после.
— А който се нанася в чужди жилища и ги обзавежда самоволно — остава да живее сред евтини шкафове и тенджери, които никой не е искал.
По-късно същия ден Мария получи обаждане от нотариус. Гласът отсреща звучеше меко, почти като на лекар от стар черно-бял филм.
— Госпожо Димитрова, вие сте посочена като единствен наследник, нали така? По завещание?
— Точно така. Какво се случва?
— Получено е запитване при нас. Възражение срещу наследството. От страна на бившия ви съпруг — Петър Николов. Подал е заявление за признаване на право на ползване върху част от имота.
Мария едва не изпусна телефона от ръцете си.
— Но той дори не е бил регистриран тук! А апартаментът е придобит преди брака ни!
— Разбирам. Въпреки това, той е завел иск. Посочва, че е живял на адреса, участвал е в домакинските дейности, има свидетели, които твърдят, че е помагал — поне така твърди. Опитва се да докаже, че жилището е съвместно придобито.
— Това… моля ви… той какво си е въобразил?
— Това вече зависи от вас. Препоръчвам ви незабавно да потърсите адвокат.
Тя не можеше да проумее. Петър — нейният Петър, който винаги беше като трева на вятър — накъдето духне, натам се накланя, — сега се оказва способен на толкова подъл юридически ход?
Оказа се.
