— Аха. Е, намери си някакво занимание. Донесох ти продукти. И… там в ъгъла — прах. Направо си съсипала жилището. Петър се оплаква.
Мария без дума се насочи към стаята. Отвори една кутия, на чийто етикет пишеше: „Ключове“. Извади комплект дубликати и безмълвно ги остави върху масата.
— Това какво трябва да значи? — попита с подозрение Надежда Георгиева.
— Това са вашите ключове. Върнете ми ги. Иначе ще подменя заключващите механизми.
— Ти не можеш да го направиш!
— Напротив, мога. Жилището е мое.
— Но Петър живее тук! Той ми е син!
— А вие не сте моята роднина.
В този момент Петър влезе в стаята.
— Какво се случва?
— Петре, — каза спокойно Мария, — реши, при майка ти ли ще се преместиш? Или тя ще дойде да живее при теб?
Петър се поколеба.
— Виж, Мари… тя е сама…
Мария само кимна.
— Ясно ми е всичко.
След което се прибра в стаята.
След около десет минути се върна с куфар в ръка.
— Това какво означава?
— Ти си този, който си тръгва. Днес. И говоря сериозно. В противен случай ще се обадя на полицията.
Надежда Георгиева скочи на крака.
— Мислиш си, че някой ще те съжали? Просто си една к***а!
— Аз съм домакинята тук. А вие сте просто гост, — отговори Мария и натисна бутона на домофона. — Имате пет минути. После действам по законов ред.
В кухнята останаха часовниците — онези стари, наследени от баба. Те тиктакаха силно, сякаш подчертавайки тишината.
Мария стоеше до прозореца и за първи път от дълго време усещаше, че това е нейното място. Нейният дом. Без чужди миризми, без торби със зелев сок, без натяквания и натрапени мнения.
