— Надежда Георгиева, защо го домъкнахте този шкаф? — попита Мария, докато наблюдаваше как двама хамали внасят новото обзавеждане в хола, избутвайки семейната библиотека от рафтовете.
— На Петър му трябва място за ризите. Аз се погрижих — да бъде като при хората. У вас е направо тъжно, ако питате мен. Всичко — бабино, бабино…
Мария извади телефона си и включи записа. Без да го обмисля особено — инстинктивно.
— Това е моето жилище. Нямате право да носите каквото и да било без мое знание.
— Айде де, момиче! Как така твое? Щом сте женени, всичко е общо! Да не би да имате брачен договор? Нямате? Е, тогава не се прави на умна.
Надежда Георгиева кимна на мъжете:
— Сложете го там, в ъгъла. А книгите — в чувалите. Синът ми ще ги закара на вилата. Или на вторични.
След като си тръгна, оставяйки след себе си мирис на дезодорант с аромат на момина сълза, бръмчене в ушите и два плика с кисело зеле, Мария се отпусна на перваза. Не хлипаше. Не викаше. Просто седеше, сякаш нещо вътре ѝ се беше скъсало, и сълзите сами се стичаха по бузите ѝ. Тихо.
Петър се прибра по-късно, когато вече се свечеряваше. Както обикновено — със слушалки в ушите и дъвка в устата.
— Защо си такава намусена?
Мария вдигна поглед към него:
— Искам утре да махнеш шкафа. И да върнеш книгите обратно. Иначе си тръгвам.
Петър повдигна рамене.
— Не прави драма. Мама само добро е искала. Ти все се заяждаш за глупости. Все нещо не ти е наред. Нали си с характер… ти си го казваш.
— Какъв характер? — Мария се изправи. — Кажи ми, какъв характер имам?
— Ами… сама си казала — като баба ти. Упорит.
— Не, Петре. Аз имам характер. А ти просто си безгръбначен.
Петър излезе. Този път тресна вратата още по-силно от преди.
На следващата сутрин Мария отиде при адвокат. Оказа се напълно ясно. Апартаментът беше неин — подарък от баба ѝ, направен още преди брака. Петър не беше нито регистриран по адрес, нито вложил и стотинка. Не беше заковал дори един пирон.
Адвокатът беше енергичен мъж с оредяваща коса и гъсти мустаци.
— Вие май по-скоро имате нужда от психолог, отколкото от юридическа помощ. Но законово — всичко е наред. Така че… изхвърлете ги. Или подайте жалба. Искате ли да я подготвя?
Мария се усмихна. За първи път от няколко дни насам.
Надежда Георгиева се появи отново два дни по-късно. С ключовете.
Мария я гледаше така, както човек гледа хлебарка, попаднала върху снежнобяла покривка.
— А ти защо не си на работа? — попита свекървата, събувайки ботушите си.
— Имам късна смяна.
