Когато Мария наследи апартамента от баба си, ѝ се струваше, че всичко най-накрая си е дошло на мястото. Макар и не в центъра, макар и в стара кооперация, жилището беше топло, с познати стени, а кухнята – същата, в която като дете ѝ белеха ябълки и я черпеха с чай от лайка, когато имаше болки в гърлото. Направи ремонт – без излишна показност, но с вкус и обич. Запази бабините часовници, старото кресло и онзи абажур с избелял плат, който сякаш отказваше да бъде изхвърлен – както и спомените, които носеше със себе си.
Петър – нейният съпруг – се съгласяваше с всичко. Свиваше рамене, въртеше кенче бира в ръка и казваше:
— Прави, както прецениш. Важното е бирата да е студена, а телевизорът да работи.
На Мария ѝ отне време да разбере, че той изобщо не се шегува. Просто не се месеше. В нищо. Особено в нещата, които я засягаха.
А после, в живота им отново се появи Надежда Георгиева. Свекървата.
Тя ги посети за първи път седмица след като се бяха нанесли. Без да се обади, без да донесе нещо за почерпка. Само с натрапчив парфюм и няколко найлонови торби, пълни с… тенджери.
— Е, как сте, деца мои! — възкликна тя, без дори да си свали палтото, и веднага се настани на кухненския стол. — Апартаментчето… ъъъ… уютничко. А телевизорът къде ви е? Свикнала съм на по-голям диагонал.
— В хола е — отвърна Мария, прикусвайки устна.
— А, ясно. Всичко при вас е много по западному. Само дето пердета липсват. И този килим в антрето… кой го избра?
— Аз — отвърна Мария с предизвикателен тон.
— А! Ясно… — махна с ръка свекървата и се изправи. — Най-важното е Петър да е доволен. Нали така, сине?
— Ъъ… да — измърмори Петър и се скри зад вратата на хладилника.
Мария търпя първите шест месеца. Защото „това е майка му“. Защото „тя е сама“. Защото „айде, Мари, стара е вече“.
Надежда Георгиева беше на 63. Обикаляше пазарите с енергията на метла на ток, обичаше да показва, че винаги знае най-добре, и само с едно изречение можеше да докара човек до нервна криза:
— Реших, че все пак трябва да направим преустройство. На Петър му трябва кабинет. Той е мъж. А всичко е натикано в хола, пълен с бабиния боклук…
Мария пребледня.
— Това не е боклук. Това са спомени. Това е моят апартамент.
— Прости, мила, но апартаментът вече е семеен. Петър ти е съпруг. А аз съм му майка. Така че трябва да решим как е най-удобно за нас.
— За нас? — повтори Мария, усещайки как ѝ се повдига.
Разговорът се случи посред нощ. А Петър, както обикновено, мълчеше.
— Наистина ли мислиш, че майка ти трябва да решава къде какво ще стои в ТОЗИ апартамент?
— Мари, не преувеличавай… Просто иска най-доброто.
— За кого?
— За всички ни.
— Това не е „всички“. Това съм аз. Аз съм живяла тук. Баба ми го остави на мен. Това е моята кухня, моето антре, и дори онова кресло, което тя нарече „грозна комунистическа отживелица“!
Петър се изправи, тръгна към банята и затръшна вратата след себе си.
Следващото „подобрение“ беше гардеробът. По-точно — новият гардероб, който свекървата докара в събота сутринта.
