Иван се взираше в обувките, сякаш не можеше да повярва на чутото.
— Това… беше ли замислено? Опитваше ли се да ме накараш да ревнувам?
— Не да ревнуваш, а да се замислиш — да проумееш, че можеш да изгубиш нещо, което приемаш за даденост, — отвърна тя, поклащайки глава. — В началото беше просто шега. После осъзнах, че може би това е единственият начин да стигна до теб.
Той я гледаше в недоумение — после погледът му се спусна към обувките, после към собствените му ръце. И внезапно избухна в смях — с облекчение, с някакво странно ободрение.
— Знаеш ли, успя. Цяла нощ не мигнах, въображението ми рисуваше най-лошите възможни сцени. И тогава ми просветна, че не бих могъл да понеса живота без теб.
Мария го погледна с недоверие:
— Говориш сериозно?
— Напълно, — каза той, като се изправи и приближи към нея. — Какъв глупак съм бил, Марийче. Не съм разбирал, че изпускам най-важното.
Очите ѝ се наляха със сълзи.
— Казваш го, защото се изплаши. А утре ще е все едно нищо не е било.
— Няма да е така, — прошепна той, като нежно обгърна лицето ѝ с ръце. — Отказах повишението. Знаеш ли кога? Тази сутрин, в пет. Обадих се на Тодоров и му казах, че няма да поема новата позиция в другия град.
— Но това беше мечтата ти… — изрече тя, смаяна.
— А сега имам нова мечта, — отвърна Иван просто. — И тя е да наваксам изгубеното. С теб.
От антрето се чу звънец. Мария леко подскочи.
— Това е куриерът, — усмихна се Иван. — Поръчах нещо. За нас двамата.
С известно колебание тя се отправи към входната врата. Когато я отвори, пред нея стоеше младеж в куриерска униформа, държащ огромна кошница с рози. Бели и червени, подредени без ред. Общо тридесет и пет — броят на годините, прекарани заедно.
— Мария Георгиева? — попита куриерът. — Това е за вас. Моля, подпишете тук.
Тя машинално взе кошницата и се подписа. След като затвори вратата, се обърна към Иван, все още неосъзнаваща какво се случва. Той хвана ръката ѝ внимателно:
— Мария Георгиева, — произнесе тържествено, — съгласна ли си да изживеем заедно още тридесет и пет години? И дори да станат сто — нека бъдат наши!
Погледът ѝ се спря на пръстена — сякаш не можеше да повярва на очите си. После избухна в смях, докато сълзите се стичаха по лицето ѝ:
— Само една нощ и ти се промени толкова. А аз едва не припаднах, мъкнейки онези обувки.
Иван се наведе, взе прочутите обувки в ръцете си.
— Какво ще кажеш да ги изхвърлим?
— О, не, — усмихна се тя. — Ще ги запазим. Като напомняне — за това колко близо бяхме до това да се загубим.
Той я притегли към себе си и я целуна по челото:
— Честита годишнина, Марийче.
— Честита, — прошепна тя.
Обувките, донесени от чужда история, останаха в тяхното антре — вече не като намек за изневяра, а като знак за събуждане. Мария ги прибра, но понякога, когато Иван отново се потапяше с глава в работата и започваше да я пренебрегва, тя ги изваждаше и поставяше на видно място. И всеки път, щом ги зърнеше, той се усмихваше — и се връщаше при нея. Отново и отново избираше любовта им — онази, която не беше угаснала с годините, а просто чакаше да бъде преоткрита.
