— За какво искаш да говорим? — най-сетне Мария се обърна към него. — За това, че пак не си спомни? Или че те чаках до десет вечерта, като глупачка, с подредена трапеза? А ти отново не пожела да си с мен.
— Имаше служебно празненство, — измънка той, съзнавайки колко кухо звучи оправданието му. — Изпращахме Георгиев. Съвсем сериозно, просто ми изскочи от ума, че годишнината беше вчера.
— Не е била вчера, Иван, — отвърна тя с умора в гласа. — Днес е — петнайсети юни. Предварително подредих масата, защото бях сигурна, че и днес няма да се сетиш.
Иван застина. Значи, все още не е късно. Днес е техният ден.
Погледът му се насочи към коридора — чифтът обувки все още стоеше там. Стомахът му се сви.
— Мария… — гласът му спадна почти до шепот, не знаеше откъде да започне. — А тези… в антрето?
Тя го изгледа продължително, а после в очите ѝ проблесна нещо ново. Дали беше усмивка, или просто облекчение?
— Така значи — все пак си ги забелязал, — обърна се тя към чайника, който вече свистеше. — Значи, не си напълно сляп.
— Мария, кажи ми… какво означават тези обувки? Чии са?
Тя наля врящата вода в чашата, пусна вътре пакетчето чай и едва тогава отново срещна погледа му:
— Как мислиш? За трийсет и пет години дали не ми е минало през ума… да потърся внимание другаде?
Гърлото на Иван се сви — сякаш нещо тежко заседна в него.
— Не мога да повярвам, — промълви той с пресипнал глас. — Не мисля, че си способна на такова нещо…
— А защо не? — прекъсна го тя рязко. — Ти отдавна си ме изхвърлил от живота си. Защо аз да не потърся някой, за когото съществувам?
Коленете му сякаш омекнаха, и той се отпусна на стола.
— И кой е той?
— Какво значение има? — вдигна рамене тя. — Какво точно те интересува, Иван? Сети се за мен едва когато видя чужди обувки в антрето. А преди това колко години минаха, в които беше до мен, но никога не ме поглеждаше истински.
Внезапно нещо като искра проблесна в съзнанието му. Загледа се внимателно в нея — не носеше вина в изражението ѝ, по-скоро — някакво победоносно спокойствие.
— Мария, нарочно ли го правиш? Не вярвам, че си способна да изневериш. Не си такава жена.
— А каква съм според теб? — попита тя с горчивина. — Незабележима? Удобна? Такава, която прощава всичко?
— Вярна си, — отвърна той уверено. — И те уважавам прекалено много, за да допусна, че би ме предала.
Тя въздъхна и седна срещу него.
— Знаеш ли, вчера те чаках. А ти дори не се обади.
— Изпратих ти съобщение… — несигурно промълви той.
— „Ще се прибера късно, не ме чакай.“ — повтори тя безпогрешно.
Иван протегна ръка и хвана нейната. Тя не се дръпна, но и не отвърна на жеста.
— Прости ми, — прошепна той. — Зная, че съм виновен. Но те обичам, Мария. Обичал съм те през цялото време.
— Любовта не се доказва с думи, Иван, — каза тя, взирайки се някъде встрани.
Мария бавно се вдигна от стола и напусна кухнята. Иван чу стъпките ѝ из апартамента. След малко тя се върна, държейки обувките. Постави ги пред него.
— Купих ги вчера. От магазина за втора употреба на ъгъла, — произнесе спокойно. — Сложих ги в антрето нарочно. Да видя дали поне веднъж ще се разтревожиш, че можеш да ме изгубиш.
