— Даниел е в Гоце Делчев по работа — Иван прокара ръка по челото си. — И със сигурност щеше да ни каже, ако беше идвал.
— Мм, неприятна история.
— Днес е годишнината ни, Николай. Тридесет и пет години заедно. А аз съм я забравил. И то не за пръв път.
От другата страна се възцари тишина. След малко Николай тихо подсвирна:
— Е, и ти си един… Значи тя е приготвила вечерята, чакала те е.
— А аз не съм се прибрал навреме — усети как гърлото му се стяга от горчилка.
— Добре. Най-напред се увери. Провери в стаята, където спи. Да не би да не е сама?
— Не мога — признавам си, страх ме е — отвърна Иван. — А ако има някой там…
— Щом те е страх, значи вече допускаш, че ти е изневерила. Но трябва да се увериш сам.
Иван тръгна бавно към гостната спалня. Сърцето му блъскаше толкова шумно, че си помисли дали Мария няма да го чуе. Спря пред вратата, пое дъх и внимателно натисна дръжката.
Мария спеше сама. Сгушена, с ръце около възглавницата — точно както когато е разстроена. На нощното шкафче — книга, очила и шишенце с капки. За сърцето. Отдавна ѝ бяха изписани, но ги ползваше само при нужда. Значи отново ѝ е прилошало.
Иван затвори вратата внимателно и се върна в коридора. Не я беше събудил. А най-важното — с нея нямаше никой. Почувства как напрежението в гърдите му леко се разсейва, но веднага след това си спомни: а обувките в коридора? Подредената маса? Използваните чинии?
Телефонът отново иззвъня: „Какво стана? Завари ли ги?“
„Тя е сама. Спи.“
„Значи не е имало друг. Вече е нещо. Помисли си — какво би могло да е било?“
Иван се отпусна в креслото в хола и се загледа през прозореца в тъмнината навън.
Какво всъщност се беше случило? Кой беше идвал?
Спомни си как преди време Мария му беше казала:
— Вече не ме забелязваш, Иване. Само работа, работа… А аз съм като призрак у дома. Сякаш съм просто част от домакинството. Готвя, пера, гладя — всичко както трябва. Но съм ти съпруга, не наета помощница.
Той тогава отмахна думите ѝ: „Глупости говориш, разбира се, че те виждам.“
Но истината бе, че често пропускаше важните неща — новата ѝ рокля, промените в настроението ѝ, желанията ѝ. Смяташе, че щом е до него, това е достатъчно. Е, ето го и резултатът — онези непознати обувки в антрето.
На следващата сутрин времето беше сиво и мрачно. Иван седеше на кухненската маса с чаша изстинало кафе, когато чу стъпки. Мария влезе в стаята — тиха, с подпухнали очи и домашен халат, който той ѝ беше подарил миналата Нова година. Косата ѝ, вече прошарена, беше прибрана на кок. Винаги държеше да изглежда поддържана, дори и никой да не я вижда.
— Добро утро, — каза Иван, опитвайки се да срещне погледа ѝ. Тя кимна мълчаливо и се запъти към печката.
— Направих кафе.
— За себе си си направил, — отвърна тя с хладен тон. — Аз ще си направя чай. С капки.
Иван се изправи: — Позволи ми аз да го приготвя.
— Не е нужно, — отряза го остро Мария. — Тридесет и пет години се справям сама.
Тя напълни чайника, постави го на котлона. Все така без да го поглежда. Между тях сякаш беше изникнала стена — висока и ледена. А чуждите обувки в коридора бяха като тухли в основата ѝ.
— Мария, — промълви Иван, не издържайки на напрегнатата тишина. — Трябва да поговорим.
