— Даниел е в командировка в Гоце Делчев, — Иван прокара пръсти по челото си, опитвайки се да подреди мислите си. — И щеше да ни се обади, ако идваше.
— Тогава…? — Николай замълча за миг, после добави: — Може би все пак има логично обяснение? Някой стар познат, съсед?
Иван не отвърна веднага. Стоеше в антрето, заслушан в тишината, която сякаш натежаваше около него. Погледът му отново се спря върху обувките — кафяви, малко изкривени от носене, с леко изтъркани токове. Все едно нещо в тях сякаш говореше, но той не можеше да разбере какво.
— Не знам, Ники. Просто не знам. Всичко в тази вечер е сбъркано. А аз… аз го започнах.
— Хайде, човече, не се отчайвай — гласът на Николай прозвуча по-меко. — Възможно е да грешиш. Знаеш, че тя е разумна жена. Да не би просто да си съчинил история?
Иван седна отново на пейката и се отпусна напред, с лакти върху коленете. Усещаше как умората и тревогата го притискат отвсякъде. Мислите му се блъскаха в една точка — годишнината. Тридесет и пет години. А той я беше пренебрегнал, сякаш е нещо дребно и незначително.
— Може би си прав — прошепна. — Може би съм си внушил. Но не мога да не мисля за това. Вечерята, снимката, обувките… Всичко намеква, че съм пропуснал нещо важно. И че някой друг е бил тук, когато аз отсъствах.
— Не прави прибързани изводи. Поговори с нея сутринта. Изчакай. Не разрушавай нещо, което може да се оправи.
Иван кимна, макар че Николай не можеше да го види. Разговорът завърши, но усещането за празнота остана. Той се изправи, приближи се до вратата на стаята, в която Мария лежеше. Стоя там в тишината, без да посмее да почука.
Стоеше и се вслушваше в равномерното ѝ дишане, като човек, който се страхува да чуе каквото и да било. После се върна в кухнята, прибра чашите в мивката, загаси лампата и се върна в антрето.
Седна отново, без сили, с поглед вперен в нищото. Обувките си стояха там — неразгадан знак, който сякаш поставяше въпрос, на който нямаше отговор.
