— О, Гергана, каква приятна изненада, че те заварих тук пред входа! Значи няма нужда дори да се качвам у вас! — каза с пресекващ дъх Мария Петкова, свекърва на Гергана.
— Здравейте! — промълви Гергана с леко притеснение, когато я срещна пред блока.
Не може да се твърди, че отношенията им бяха напрегнати. Просто Мария Петкова не проявяваше особен интерес да ги посещава, тъй като цялото ѝ внимание беше насочено към дъщеря ѝ Весела.
— Гергана, дай около десет хиляди. Ще изпращаме Весела с Виктор в санаториум. Трябва да се купят разни неща, знаеш как е… А и цените са направо безумни! Сигурно ме разбираш — рече свекървата, като завъртя очи и цъкаше с език.
Отново, както безброй пъти досега, в Гергана се надигна гняв. В мислите си тя отдавна повтаряше като мантра: „Не съм ви банкомат!“ И не само на свекърва си, а и на самата Весела искаше да го изкрещи. Беше готова да го изрече в очите им и веднъж завинаги да сложи край на това безкрайно искане на пари. Но така и не намираше сили. Все пак Мария Петкова беше майка на мъжа ѝ Красимир и баба на дъщеричката им Милица. Ако го изречеше, това щеше да означава открит конфликт, разрив в отношенията и напрежение в семейството. А Гергана не искаше да причинява болка на Красимир, който при скандал щеше да бъде поставен между двете най-близки жени в живота си. Именно заради него тя продължаваше да мълчи. Но усещаше, че търпението ѝ е на изчерпване.
Погледна свекърва си, чувства я заливаха, но въпреки всичко посегна към чантата си и извади портфейла…
***
Гергана се прибираше от работа видимо изтощена и раздразнена. Отново бяха проверявани — одиторите се вкопчваха във всяка дреболия, а шефът си го изкарваше на всички наред. Забави се с два часа, после мина през магазина, а сега ѝ предстоеше да сготви, да учи с дъщеря си, да подготви дрехи за утре… Задълженията ѝ нямат край — ако започне да ги изрежда, няма кога да ги свърши.
Изкачваше се по стълбите с усилие, отключи апартамента и влезе.
— Мамо, здравей! За утре трябва да направим проект за птиците по „Околна среда“. Ще ми помогнеш ли? — Милица, на девет години, хукна към нея и веднага я заля с нова задача.
— Разбира се, Милице. Само да се преоблека, ще направя нещо набързо за вечеря и после ще се захванем.
Гергана остави пазарските чанти в кухнята и се отправи към хола.
— О, Гергана, не усетих кога си се прибрала. Какво те е разстроило така, пак ли нещо неприятно в офиса? — запита я Красимир.
— Да, още една проверка. Всичко по старому! — отговори тя с махване на ръка.
— Слушай, преведох на майка пет хиляди. За пролетен гащеризон на Виктор, такъв дето искала Весела.
— Красимир, не мислиш ли, че е време да престанем с тези помощи?! Нали Виктор си има баща — нека той се погрижи за облеклото му! До кога ще решаваме чужди проблеми, все едно са наши собствени? — възмути се Гергана.
— Гергана, защо се палиш така?! Знаеш какво е положението при тях…
— И какво по-точно, Красимир?! — едва се сдържаше да не повиши тон.
— Весела не успява да си намери работа, бившият ѝ не дава издръжка, а мама отделя цялата си пенсия за тях… Понякога просто трябва да помогнем — какво толкова, купуваме гащеризон на детето! И двамата работим…
— Именно това е! И двамата работим! Защо тогава да ограничаваме нашето собствено дете, за да покриваме чужди нужди?! Обясни ми го, Красимир!
