Мартин се разгневи, събра си нещата и си тръгна.
Елица плачеше, но не изпитваше гняв към майка си. — Аз просто мечтаех за семейство… — прошепна тя. — Знам, разбирам те.
— Но мъж не е нужен само заради отметката в живота — притисна я Росица в обятията си.
Измина месец, без Мартин да се върне.
Понякога се обаждаше, но разговорите неизменно завършваха с обвинения и укори.
С времето Елица започна да се съвзема. — Мамо, трябваше отдавна да го пратя по пътя му — призна си в един момент. — Благодаря ти, че тогава ме разубеди да бързаме с децата.
— Той настояваше, нали? — попита Росица с горчива усмивка. — Разбира се, настояваше — искаше да се вържеш още по-силно.
Погледът ѝ се спря върху дъщеря ѝ, а в гърдите си усети необичайно чувство на облекчение.
Болеше я за изгубеното време, но в същото време я радваше, че Елица бе пораснала.
Първият ѝ опит бе тежък.
Но може би следващият ще донесе щастие.
