— Докато дъщеря ми няма пари дори за лечение, ти харчиш за техника? Как ти позволява съвестта ти?
— А защо да не го направя? Това са мои пари. Родителите ми ги преведоха. Нямам намерение да се оправдавам — отвърна Мартин с усмивка и нехайно се отпусна назад в креслото, като впери поглед в Росица Иванова. — В едно семейство няма „чужди“ пари.
Особено когато съпругата има нужда.
Още повече, след като доброволно решихме да делим общ бюджет. — Росица Иванова, аз давам цялата си заплата на Елица. До последната стотинка. Не заслужавам ли поне малко да се поглезя? — промърмори той с раздразнение.
Росица само поклати глава.
Да спориш с Мартин беше като да говориш на стена.
В мислите ѝ изплува онзи ден, когато дъщеря ѝ се втурна у дома, сияеща от щастие:
— Мамо!
