— Ами… тя ми е леля. Ако направим това, майка ми никога няма да ми прости.
— А децата? Те ли трябва постоянно да се бутат в проходната стая? — Надежда Василева стисна устни от напрежение.
Асен Тодоров крачеше неспокойно из кухнята, търсейки подходящите думи.
— Може би ще постигнем някакво споразумение…
В този миг Надежда разбра — ще трябва да се справя сама.
На следващия ден Асен събра кураж.
По време на закуската каза спокойно:
— Людмила Георгиева, срокът на регистрацията изтече. Моля да напуснете доброволно, иначе ще се наложи да потърсим съдействие от съда.
Лелята изпусна лъжицата, сложи ръка на гърдите си.
— Как смеете! Аз съм ви роднина!
Надежда повтори с твърд тон:
— Сроковете са изтекли. Оставането ви вече е незаконно.
В този момент звънна звънецът. На прага се появи Цветана Николова. Видя разстроената си сестра и ахна:
— Какво се случва тук?
— Изхвърлят ме — хлипаше Людмила. — Родната ти сестра — на улицата!
Свекървата застана лице в лице със сина си:
— Как може да постъпите така! Аз ви подарих апартамента, а вие…
— Мамо, уговорката беше да остане за шест месеца, — отвърна спокойно Асен.
— Каква уговорка? — повиши тон Цветана. — Кръвната връзка е свята! А вие — неблагодарници!
Без да каже дума, Надежда постави на масата папка с документи от адвоката. Свекървата ги прехвърли с поглед, лицето ѝ пребледня.
— Никога не съм очаквала такъв нож в гърба от собствения си син, — изсъска тя. — Изритвате ми сестрата! Забравете, че ще получите още помощ от мен — нито за децата, нито финансова!
С рязко движение се обърна и тресна вратата след себе си.
Людмила вече събираше вещите си и търсеше кой да я приюти.
— Един племенник се съгласи да ме вземе, — съобщи тя хладно.
След няколко дни замина с куфарите. Прощаването ѝ беше кратко:
— Защо такава жестокост…
Асен ѝ помогна да пренесе багажа до таксито, усещайки едновременно вина и облекчение. Колата потегли, без да се обърне.
Надежда затвори вратата и се обърна към съпруга си:
— Сега майка ти не иска да ни говори.
— Знам, — отговори Асен, като се отпусна в дивана и скри лицето си в ръце. — Но ти беше права. Това е нашият дом.
Мила и Боби тичаха из хола и разпиляваха играчки навсякъде. Надежда ги наблюдаваше и усещаше ясно: решението беше тежко, но необходимо.
— Мамо, може ли да играем на дивана? — попита Мила.
— Разбира се, мъниче, — усмихна се Надежда. — Това е твоето място.
Асен извади телефона, набра номера на майка си. Погледа екрана за миг, после прибра апарата обратно в джоба си. Да се обади първи щеше да значи да се извини. А за извинение нямаше причина.
