— Но тя все пак е леля ти, — възрази Асен Тодоров с известно колебание в гласа си.
— Малък е още, — отвърна спокойно Надежда Василева.
— Малък, но вече разбира. Трябва да се държиш по-строго, — настоя той.
Мила се сгуши в майка си, притискайки се плътно, сякаш се страхуваше дори да помръдне. Децата започнаха да се движат из апартамента на пръсти, стараейки се да не вдигат никакъв шум.
На следващия ден Цветана Николова отново се отби на гости. Щом видя лицето на снаха си, попита тревожно:
— Какво е станало?
Надежда Василева не успя да се сдържи:
— Децата се страхуват да говорят на глас, няма къде да се обърнем, а Людмила Георгиева постоянно прави забележки. Чувстваме се като гости в собствения си дом.
Свекървата сви устни:
— И какво от това? Помага ви, нали? А и не забравяй — аз ви оставих тази квартира, а сега се оплакваш. А на сестра ми и без това ѝ е тежко. Родата трябва да се уважава, това е свято нещо.
Надежда Василева стисна юмруци. Тази реплика за апартамента винаги се използваше като последен аргумент.
Изминаха шест месеца. Надежда се доближи до Людмила Георгиева с папка документи в ръка.
— Временната регистрация изтича. Трябва да освободите жилището.
Людмила вдигна ръце в безпомощен жест:
— А къде да отида? Лечението ми още не е приключило, докторът настоя да продължа наблюдението.
Тя показа нова медицинска бележка.
— Освен това децата вече са свикнали с мен.
Вътрешно Надежда кипеше от възмущение.
— Уговорката ни беше за шест месеца!
— Каква уговорка? — изненада се Людмила Георгиева. — Нали сме роднини. Роднините трябва да си помагат.
По-късно същата вечер Надежда сподели с комшийката си Румяна:
— Половин година мина, а тя дори не мисли да си тръгва. Казва, че лечението ѝ още продължава.
Румяна поклати глава:
— Казах ти аз — временна регистрация не е равна на постоянна. Щом срокът е изтекъл, имаш право да я изведеш. Посъветвай се с адвокат.
— Но тя е болна…
— Болни има много, но апартаментът е твой, — каза твърдо съседката и ѝ подаде листче. — Ето номер на безплатна консултация. Обади се.
С треперещи пръсти Надежда набра номера и си записа час за среща.
На следващия ден юристът Ивайло Димитров я изслуша внимателно, прегледа документите и рече:
— Регистрацията е изтекла, а тя продължава да живее там — това е в разрез със закона.
— Как мога да я накарам да се изнесе? — попита Надежда.
— Трябва да подадете иск в районния съд. Обикновено процедурите отнемат месец, най-много месец и половина. Ще се наложи да заплатите държавна такса.
Надежда пресметна разходите. Консултацията струваше три хиляди, а самото дело — около десет. Беше ѝ мъчно, но не виждаше друг изход.
Вкъщи показа документите на Асен Тодоров.
— Ще подадем ли иска?
Той се поколеба.
