— Е, най-сетне пристигнахме — промъкваше се в тясната антре с торби в ръце и приведена жена до себе си Цветана Николова. — Познаваш ли леля Людмила Георгиева?
Надежда Василева избърса влажните си длани в кухненската кърпа след последното миене на чиниите. Леля Людмила Георгиева — сестрата на свекърва ѝ — ѝ беше позната само от няколко семейни събирания. Дребна жена, облечена в износено яке, с лице, на което умората бе оставила следи.
— Разбира се. Здравейте — поздрави се Надежда, като стисна протегнатата ѝ ръка — хладна и мека.
— Казвах ти, сине мой, че на Людмила Георгиева сърцето ѝ не е добре — доуточни Цветана Николова, оставяйки покупките до стената. — Назначена ѝ е операция.
От стаята излезе Асен Тодоров, облечен в спортен панталон и тениска, още сънен от следобедната си дрямка. Щом видя майка си и леля си, лицето му се изпъна от изненада.
— Мамо? А какво… — прегърна и двете по ред. — Как сте, лельо?
— Е, кретам някак — отвърна Людмила Георгиева, сваляйки кърпата от главата си и приглаждайки оредялата си коса. — Асенчо, колко си пораснал…
Надежда, наблюдавайки тримата в тясното антре, усети как я стяга отвътре. От съседната стая се чуваха гласове — Мила обясняваше нещо на Боби, тракайки с играчки.
— Заповядайте в кухнята, ще сложа вода за чай — предложи тя, макар в мислите ѝ да се въртеше напълно различен въпрос.
На масата Цветана извади от една от чантите папка с документи и ги разстла пред себе си.
— Работата е следната — започна тя, като отпи от чая. — На Людмила ѝ предстои операция. Кардиологът е в областната болница, а освен това има проблеми с кръвната захар — ще трябва и ендокринолог.
Лелята мълчеше, отпиваше бавно от чашата и кашляше в кърпичка. Личеше си, че не е добре — посинели устни, подути крака, задъхване.
— Какво е необходимо? — попита Асен.
— Нужно е да я регистрирате временно тук — погледна го майка му многозначително. — Не повече от половин година.
Надежда едва не изпусна чашата си. Съпругът ѝ само повдигна рамене.
— А къде ще живее? — поде внимателно тя. — Апартаментът ни е двустаен, децата делят стаята си.
— Диванът в хола ще свърши работа — махна с ръка свекървата. — Само за малко. Людмила не е претенциозна.
Тя се усмихна извинително. — Ще се побера, не се тревожете.
По-късно, в спалнята, Надежда прошепна на съпруга си:
— А къде ще живее реално? Все пак холът е проходна стая, децата тичат непрекъснато насам-натам.
Асен съблече ризата си и я остави на стола.
— Мама каза, че диванът ще е достатъчен. И нали е само временно. Не можем да я оставим на улицата.
— „Временно“ — това какво значи?
— Ами, половин година, нали така каза.
Надежда се обърна на едната страна, с гръб към него. От хола се чуваше кашлица и шум от разопаковане — Людмила се настаняваше на дивана.
На следващото утро Цветана се появи отново. Донесе още документи и ги подреди на масата.
— Ето становището от кардиолога, ето и направлението — обясни тя. — Без регистрация няма да я приемат.
Надежда прегледа листата, без да разбере особено.
— А защо не се лекува в своя град?
— Там няма добри лекари. А и на вилата ми не става — далече е от болницата.
Погледна сина си с онзи израз, който значеше: „надявам се, че ме разбираш“.
— Утре отидете в МФЦ и направете временна регистрация. Все пак аз ви подарих апартамента. Сега е ваш ред да проявите щедрост. Родата е нещо свято.
Асен кимна.
В този момент в стаята влетя Мила, държейки мечето си.
— Лельо Людмила Георгиева, ще останеш ли за дълго? — попита, като се настани в скута на гостенката.
Людмила я погали по косата.
