— Ти беше права. Щастието ни е нашата крепост. Никой няма право да влиза в нея без покана.
Минаха няколко спокойни седмици, без вест от майката на Ивайло. Постепенно той започна да се надява, че бурята е отминала и всичко ще утихне. Но една вечер, неочаквано, получи съобщение от нея:
„Искам половината от сумата, за която продаде апартамента си.“
Ивайло пребледня, стисна телефона в ръка.
— Това вече минава всякакви граници — обърна се той към Надежда и ѝ показа дисплея. — Иска пари.
Надежда затаи дъх:
— Но апартаментът си беше твой! Защо трябва да делиш нещо, което не ѝ се полага?
Без да каже дума, Ивайло поклати глава, набра номера ѝ и изчака тя да отговори.
— Мамо, какво означават тези абсурдни претенции? Това жилище беше мое. Имах пълното право да го продам и да използвам парите така, както намеря за добре.
— Но то беше на моята майка! — изкрещя тя. — Това означава, че и аз имам дял в него!
— Баба го прехвърли на мен, не на теб — напомни ѝ Ивайло с равен, но непоколебим тон. — Само аз бях собственик. Ти нямаше никакви права върху него.
— Все тая! Можех да живея там, можех да решавам какво да се прави! А вие дори не ме попитахте! — гласът ѝ премина в истеричен вик.
Ивайло затвори очи, изтощен.
— След това, което каза, разбрах окончателно — трябва да прекратим отношенията си. Няма да търпя повече намеси в живота си и претенции към неща, които не ти принадлежат.
Прекъсна разговора и въздъхна дълбоко, сякаш свали невидима тежест от плещите си. Надежда се приближи и го прегърна през раменете.
— Направи каквото трябва. Вече прекалява с исканията си.
— Не искам дори случайно да я срещна — заяви Ивайло с решителност. — Ще я блокирам навсякъде. Това не са просто капризи — тя руши всичко, което градим.
Надежда кимна. В погледа му видя нещо ново — непоколебима решимост, каквато досега не беше забелязвала у него. Сега той сложи окончателна точка.
