— Кола?! — викът на майка му го накара да отдалечи телефона от ухото си. — Не ви ли стига апартаментът? Ти си имаше собствено жилище, напълно самостоятелно! И какво направи? Продаде го! Замени своето за чуждо! И за кого, питам?! Да не мислиш, че няма да разбера? Разбрах всичко!
— Мамо, това беше съвместно решение с Надежда. Обмислено и зряло.
— Съвместно? Хайде, моля те! Тя те е навила! Нали тя имаше апартамент от баба си? Защо не го продаде? Защо ти трябваше да жертваш своето?
Ивайло пое дълбоко въздух, опитвайки се да запази самообладание.
— Мамо, стига. Всичко сме пресметнали. От продажбата на моя апартамент получихме три милиона и сто хиляди лева. Добавихме нашите спестявания — още три милиона, Надеждините — шестстотин хиляди, а нейните родители дадоха още половин милион. Направихме огромен първоначален внос и взехме минимален ипотечен кредит с изключително ниска лихва. Сега живеем в просторен апартамент в центъра, а наемът от Надеждиния двустаен напълно покрива вноските ни към банката. Не харчим и стотинка за ипотеката — само пестим! Това беше отличен ход.
От другата страна на линията настъпи напрегната тишина, след което се чу нов изблик на истерия:
— Не ме залъгвай с цифрите си! Това не е оправдание! Нейните родители помогнали? А аз какво съм ви — чужда? Защо никой дори не ме попита? Унизихте ме!
— Те сами настояха, — отвърна изморено Ивайло. — Като подарък за нас. Ако ти искаше да помогнеш — можеше да кажеш.
— Как да знам? И аз щях да намеря пари! Но вие всичко уредихте зад гърба ми! Като заговорници сте! — гласът ѝ трепереше от обида.
Ивайло пребледня, в очите му проблесна раздразнение.
— Стига. Не искам да продължавам този разговор. Докато не започнеш да уважаваш жена ми и нашия живот, няма да общувам с теб.
С натискане прекъсна разговора. В стаята настъпи гробна тишина.
Надежда го погледна притеснено.
— Няма да ни остави на мира, — въздъхна той. — Ако разбере за бебето, ще ни убеждава, че сме безразсъдни, че няма да се справим.
— Тогава по-добре да не знае. Това си е само наше, — отвърна решително Надежда.
— Ще блокирам номера ѝ, — кимна Ивайло. — Може след няколко години да се поуспокоя. Засега ще си живеем както ние решим.
След няколко месеца
Животът им премина в спокоен ритъм: работа, планове, тихи вечери. Майка му рядко се споменаваше. Но в една събота, внезапно, на вратата се разнесе силен и настойчив звън. Ивайло се намръщи, надникна през шпионката и застина.
