Ивайло се протегна, с удоволствие изщрака с пръсти и остави лаптопа настрани. Денят вървеше към своя край. От кухнята се носеше апетитният аромат на пържени картофи с гъби и лук — любимото ястие, което съпругата му Надежда умееше да приготвя до съвършенство. Усмивка се плъзна по лицето му. Простичките неща — уютният дом, мирисът на вечеря, очакването на любимия човек — за него бяха истинската мярка за щастие.
Надежда стоеше над печката, разбърквайки ястието в тигана. Просторният тристаен апартамент в центъра на града, с чудесен ремонт, все още ѝ се струваше като сбъдната мечта. Често се улавяше как бавно се разхожда от стая в стая, просто наслаждавайки се на светлината и уюта.
— Ще вечеряш ли? — подвикна тя, щом чу стъпките му.
— Разбира се. Знаеш ли, днес минах покрай склада и се отбих край стария ни дом…
— И как е? Още ли не се е срутил? — Надежда се намръщи.
— Стои си, но гледката е мрачна. Представих си какво би било, ако бяхме останали там… Влага, тъмнина, никакъв транспорт. Съвсем различен живот…
— Различен, — кимна тя, докато разпределяше храната по чиниите. — Направихме правилния избор.
Седнаха на масата, а разговорът неусетно премина към плановете им.
— Значи така, — каза Ивайло, хващайки нежно ръката ѝ. — Сега имаме общ бюджет: твоята заплата, моята, наемът от твоя апартамент и допълнителните ми приходи. След около година, най-много година и половина, ще изплатим ипотеката. Остана съвсем малко.
— А след това, — продължи мисълта му Надежда, — ще започнем да събираме за нова кола. Твоята още върви, но вече е време да я пенсионираме.
— После, — стисна по-силно ръката ѝ той, — ще се захванем с най-важното: ще подготвим финансова сигурност за нашето бъдещо дете.
След година Надежда щеше да навърши двадесет и седем, а Ивайло — тридесет. Перфектен момент, перфектни условия. Всичко изглеждаше спокойно, стабилно, сякаш нищо не можеше да наруши хармонията им.
Тогава телефонът на Ивайло иззвъня с настойчив сигнал — този, който използваше за обаждания от майка си. Черти на напрежение прорязаха лицето му.
— Ало, мамо. Здравей. Какво се е случило?
— Ивайло! Изобщо не те интересува как се чувствам след всичко, което преживях! Кръвното ми е ужасно, сърцето ми ще изскочи, а ти си там, в онези си палати… — гласът ѝ бе толкова силен, че Надежда без усилие долови всяка дума.
— Мамо, при нас всичко е наред. Работим.
— Не ми лъжи! Всичко знам! Съседката ви е видяла, че пак сте тръгнали нанякъде! Пак ли бачкаш допълнително? Пак ли няма пари? За тая ваша ипотека ли? Винаги съм знаела, че Яна те вкара в дългове!
Ивайло затвори очи за миг, опитвайки се да запази самообладание.
— Стига. С ипотеката всичко е наред. Почти сме я изплатили, вече събираме за кола.
