Кухнята посрещна Цветана Григорова с миризма на загоряла каша и хаотично натрупани мръсни чинии. Даниела се извини с притеснена усмивка, докато бързо отместваше детски играчки от стола, за да направи място за свекърва си.
– Извинете за безпорядъка… Днес Мария беше особено неспокойна – обясни тя, докато пълнеше чайника.
– Няма нищо, скъпа – отвърна Цветана, опитвайки се да запази доброжелателен тон. – Исках просто да те видя. Как си?
Даниела се отпусна на отсрещния стол и прекара пръсти през косата си, която се беше разпиляла още повече.
– Малко съм уморена. Работата, детето, домакинството… Иван напоследък почти не се прибира. Може би имате нужда от помощ? – Даниела се усмихна тъжно. – Благодаря, но се справям. Просто съм изтощена.
Цветана я наблюдаваше внимателно. В очите на младата жена се четеше не само умора, а и някаква тиха, натрупана горчивина. В този момент й се прииска да ѝ каже за подаръка, да я зарадва, да ѝ вдъхне надежда, но не посмя. Вместо това се усмихна.
– Знаеш ли, днес минавах покрай един бижутериен магазин. Прекрасни неща имат.
– О, сигурно… – измърмори Даниела, наливайки гореща вода в чашите. – Аз отдавна не съм имала време дори да разгледам витрина.
Тогава Цветана се приближи и сложи ръка върху нейната.
– Спомням си, когато бях на твоята възраст, понякога така ми се искаше някой да забележи колко ми е трудно. Понякога човек просто има нужда от малък жест, за да си спомни, че не е сам.
Даниела кимна, но в очите ѝ проблесна сълза.
– Благодаря, че дойдохте. Вашето присъствие понякога значи повече, отколкото си мислите.
Цветана се усмихна топло, но в гърдите ѝ се сви нещо тежко. Погледна към уморената млада жена пред себе си и се запита: дали наистина подаръкът е за нея?
