Мария и Никола не се разведоха – за пет години съвместен живот разбраха, че им е спокойно и уютно заедно.
На бял свят се появи синът им Борис.
С времето Никола бе повишен и оглави цеха, а Мария завърши счетоводство и започна работа във фабрика.
Животът им вече беше уреден и стабилен.
Цветана Димитрова не се беше появявала отдавна.
Но един ден, съвсем неочаквано, се показа на прага им. — Добре си се устроила, — изрече още с влизането си. — А майка ти едвам свързва двата края. — Защо си тук? — попита я Мария с хладен тон. — Пак ли ще вдигаш скандал или си дошла да искаш нещо? — Естествено, че за помощ съм дошла! — подхили се Цветана. — Трудно е, няма къде да се хване човек.
Сега кретам като регистраторка в поликлиниката. — И така и не успя да се омъжиш добре? — не се сдържа Мария. — Каква злобна дъщеря имам — поклати глава майка ѝ. — Вместо да подадеш ръка… — Ние не живеем благодарение на теб — отсече Мария. — Пари от мен не чакай. — Поне да видя внуците си… — В лагера са.
Друг път.
Майка ѝ си тръгна с празни ръце.
Вечерта Мария разказа всичко на Никола. — Може би трябва да ѝ помогнем, — замисли се той. — Все пак е роднина. — Роднина?
А кога тя е била до нас? — Да, но ако не беше тя, нямаше и да се срещнем — усмихна се той. — Е, за това наистина ѝ благодаря! — отвърна Мария с иронична усмивка.
В крайна сметка решиха да помагат, но по конкретни нужди: да поемат сметките ѝ, да купуват храна и лекарства, но да не ѝ дават пари в брой.
Цветана мърмореше: „И това е нещо“.
Помагаха ѝ така цяла година.
След като я видяха с внуците няколко пъти, тя изтърси, че са невъзпитани и я изтощават.
По-късно се обади на Мария: — Заляха ме съседите! Или по-скоро аз тях…
Съседът е ужасен тип, иска 50 000 лева!
Иначе съм загубена. — Нека подаде жалба в съда — отвърна Мария сухо. — Има ли съставен протокол? — Има, но той не ще и да чуе.
