Така преминаха три години, изпълнени с караници и търкания.
На осемнадесет години Мария се омъжи и се премести да живее при съпруга си в общежитие. — Намерила си някакъв бедняк! — негодуваше Цветана Димитрова. — Само и само да избяга! — Точно така, мамче! — отвръщаше Мария остро. — Само и само да не те виждам повече!
Разделиха се като заклети врагове.
Цветана дори се почувства облекчена — дъщеря ѝ вече нямаше да ѝ се бърка в живота.
И Мария също си отдъхна.
Историята на Никола беше не по-малко тежка: родителите му починали рано, а той бил отгледан от баба и дядо.
Наскоро бабата си отишла, а дядото поставил условие: — Ще се ожениш, ще станеш баща — тогава къщата ще е твоя.
Домът беше просторен и здрав — двуетажна тухлена къща.
Продажбата ѝ би могла да осигури поне няколко апартамента.
Двамата млади работеха във фабрика: Мария в шивашкия цех, а Никола като техник по поддръжка.
Разбираха се добре, не се караха за дреболии.
След три години на бял свят се появи дъщеря им Ева.
Преместиха се при дядото, за да се грижат за него.
Той успя да се порадва на правнучката цели две години, преди да си отиде тихо в съня си.
Къщата остана за тях.
Мария и Никола не се разведоха — пет години брак им бяха достатъчни да осъзнаят, че се чувстват добре един с друг.
