— Може би наистина ѝ е тежко — промълви Никола. — Все пак не ни е чужда, заслужава поне малко подкрепа.
— Подкрепа ли?!
Аз пък не си спомням да ни е помагала някога! — възкликна Мария.
— Мария, ако тогава не те беше подтикнала да избягаш, нямаше сега да сме семейство — усмихна се неочаквано съпругът ѝ. — Само за това ѝ благодаря!
До петнадесетата си година Мария виждаше майка си, Цветана Димитрова, веднъж годишно — по предварително уговорено време.
— Майка ти си гледа живота, да пести за теб не ѝ идва на ум — повтаряше баба ѝ, докато се грижеше за нея.
— Развява се безсрамно! — негодуваше дядото.
— Млъкни, Иване! — шъткаше му бабата. — Пред детето си е.
— Нека от малка знае що за човек е майка ѝ.
— Изостави детето си, щото ѝ се приискал мъж! — не спираше да мърмори старецът.
Още от най-ранна възраст Мария разбираше, че майка ѝ няма нужда от нея.
А за баща ѝ дори не се говореше — в акта за раждане вместо име имаше само празно място.
Но тя имаше баба и дядо — най-скъпите хора, които я отглеждаха с любов и собствени средства.
От време на време Цветана пращаше по някой лев.
За нещастие, когато Мария навърши десет, дядо ѝ почина, а пет години по-късно си отиде и баба ѝ.
На погребението се появи и майката — и реши да остане.
Не заради дъщеря си, а защото поредният ѝ мъж я беше изоставил.
В родния ѝ град — Русе — я чакаха двустаен апартамент, работа се намери бързо, а кандидати за ухажори също не липсваха.
С дъщеря си — ще се нагодят някак.
Но нещата тръгнаха по друг път.
Докато скърбеше за баба си, Мария дори не можеше да приеме Цветана като своя майка.
— Разглезили са те моите родители! — натякваше ѝ тя. — Аз ще поправя това бързо!
— Не смей да говориш лошо за баба и дядо! — избухваше момичето.
Мария беше отрано самостоятелна и добра по душа, но се стараеше майка ѝ да не види тази страна от нея.
