Осем години минаха в тишина и привидно спокойствие, докато не се появи отново Цветелина. Понякога тя се обаждаше на сестра си, а Ралица беше наясно — животът ѝ е вече подреден: работеше в частна детска градина, беше минала през брак, после развод, и накрая се сдоби със собствен дом.
А сега, без предупреждение, изрече:
— Искам да видя сина си.
— Нали се разбрахме навремето — ти се отказа от правата си над него — отвърна Ралица хладно. — Защо пак искаш да обърнеш всичко с главата надолу?
— Дълго мислих. Постъпих погрешно тогава…
— Така ли? А сега, когато си сама, искаш аз също да остана така?
— Нямам намерение да разкривам истината на Мартин. Само искам да го виждам, ако не си против.
— Разбира се! А после какво ще последва — ще решиш да го вземеш при себе си! Такова нещо няма да допусна!
— В такъв случай ще разкажа всичко… на Николай. Как мислиш, ще остане ли тогава с теб?
— Няма да го направиш…
Цветелина я погледна странно, сви леко рамене и си тръгна. Опита се още два пъти да разговаря с нея, но Ралица категорично отказа всякакво сътрудничество.
И тогава Цветелина предприе най-решителния си ход:
— Мартин е син на Николай.
Първоначално Ралица не ѝ повярва, но щом срещна сериозния ѝ поглед, осъзна, че е истина.
— Как можа да го направиш?..
— И аз го обичах. Но той беше обсебен от теб. Дори когато прекарахме онази нощ заедно, той се измъчваше: „Ралица няма да ми прости!“ Когато му казах, че съм бременна, не искаше и да чуе: „Какво общо имам аз? Не ми разбивай семейството!“
— Значи аз съм избрала най-подходящото — да отгледам детето като свое? — прошепна Ралица с горчивина. — Махай се от тук!
Същата вечер тя разказа всичко на Николай. Видя по реакцията му, че той не е знаел.
— Спал си със сестра ми! — очите ѝ пламнаха от гняв. — А аз, глупачката, ви вярвах и на двамата!
— А твоята измама какво е? — избухна Николай. — И ти мълча през цялото това време!
