Ивана и дъщеря ѝ бяха временно настанени в стаята на Николай. Когато той се върна след известно отсъствие, настъпи напрежение.
— Искаш да объркаш живота ми? Какво правиш тук? — изригна той.
— Просто няма къде да отида… — отвърна тихо Ивана.
Тогава Тодор Димов се намеси твърдо:
— Живей както искаш, но детето и майка му остават тук!
Николай не каза нищо повече, излезе ядосано и хлопна вратата след себе си.
Измина година и Тодор Димов почина. Загубата тежко се отрази на Светлана Борисова, а малката Вики остана единствената ѝ утеха.
Ивана получи дипломата си, но не можа да напусне дома — не можеше да остави възрастната жена сама.
Не след дълго Николай отново се появи. Избягваше всякакъв контакт с Ивана, но обстоятелствата го принудиха един ден да заведе Вики до детската градина. Когато момиченцето го прегърна преди да влезе, нещо в него се промени — сърцето му омекна неочаквано.
Същата вечер той дойде при Ивана:
— Прости ми. Разбрах много неща. Не мога да съм далеч от вас. Ела с мен в Пловдив.
„Ако беше го изрекъл навреме…“ — мина ѝ през ума, но тя само каза:
— Не ти се сърдя. Но ще останем тук. Светлана Борисова не би понесла да бъде сама.
— Тогава и аз ще остана. Получих предложение да ръководя хирургичното отделение.
Заедно отидоха да вземат Вики. Тя се втурна към тях с усмивка, и тримата тръгнаха към дома — като истинско семейство.
— Мамо, оставам! — извика Николай, прекрачвайки прага.
— Прекрасно, — отвърна с усмивка Светлана Борисова. — Най-после сте заедно.
