— Глупачка. Как смяташ да учиш с дете на ръце? Ще работиш ли? Няма кой да ти подаде ръка. Аз не мисля да се женя. Получих предложение от една клиника в столицата. Направи аборт.
С тези думи се обърна и напусна, без да изчака отговор — не можеше повече да я слуша.
През уикенда Ивана се отправи към дома на Елена Христова и ѝ разкри всичко.
— Милата ми… — въздъхна учителката. — И аз бях студентка, когато се влюбих до полуда. Загубих разума си. И не след дълго разбрах, че съм бременна. Постъпих глупаво — реших се на аборт. Все още не мога да си простя. Днес съм сама. А ти имаш възможност, която не бива да изпускаш.
Ивана я прегърна с цялата си сила.
— Щом Бог е дал дете, ще даде и сили да го отгледам, — каза решително Елена Христова. — Ти решаваш, но знай, че ще бъда до теб.
— Искам да е момиченце… — прошепна Ивана с треперещ глас.
— Значи ще си имаме малка дъщеричка…
Когато бременността ѝ вече не можеше да бъде скрита, ръководителката я извика на разговор. Ивана сподели, че бащата на детето е студент, който вече не е в института — бил изключен.
Цялото лято Ивана прекара в дома на Елена Христова.
В края на август на бял свят се появи малката Вики.
— Какво ще правите оттук нататък? — попита Елена, след като се прибраха от родилното.
— Ще взема академична година. След това ще се върна към следването.
— Добро решение. А дотогава — аз ще се грижа за Вики.
Но здравето на учителката започна да се влошава: кръвното ѝ налягане се покачваше все по-често. Ивана не посмя да остави бебето при нея. Взе решение да се премести в областния град заедно с дъщеря си. Знаеше къде живеят родителите на Николай. Стигна до входната врата, но не се осмеляваше да натисне звънеца. Една съседка, която се оказа наблизо, я подкани и сама позвъни.
— Детето е на Николай Георгиев, — изрече Ивана, щом вратата се отвори.
Майката на лекаря, Светлана Борисова, я погледна с недоверие. За разлика от нея, баща му, Тодор Димов, реагира решително:
— Няма защо да тръгваш наникъде. Остани тук. В нашето семейство не се отказваме от децата си.
